Когато и да се стигне до улични сблъсъци, като тези по време на настоящата среща на лидерите от Г20 в Хамбург, свикналите да приемат държавното и полицейско насилие като нещо нормално и неразделна част от ежедневния живот бързат да изкажат своето възмущение от това да видят как други хора се защитават и опълчват срещу това насилие. Точно така — полицейските сили, тежко въоръжени със смъртоносни оръжия, упражняват груба сила срещу невъоръжени граждани, а гражданите от своя страна биват обвинявани за това, че се опитват да ги спрат. Нещо май не е наред тук?
Дискурсът на насилието не е неутрален. Държавата и корпоративните медии полагат огромен труд в контролирането на това как насилието бива дефинирано в колективното въображение на хората. В тяхното говорене обстрела с гумени патрони, зашеметяващи гранати и сълзотворен газ по невъоръжени граждани не е насилие, но връщането на гранатите със сълзотворен газ обратно към екипираните с противогази полицейски редици е насилие. Този пример може би илюстрира достатъчно добре, че проблемът изобщо не е в използването на принуждаваща сила. Вместо това, терминът “насилие” се използва срещу всеки, който по някакъв начин се противопоставя на монопола и принуждаващата сила, на които обикновено се радва всяка държавна и друга власт.
Когато тези с властта опишат хората като “агресивни”, целта почти винаги е да легитимират използването на груби, агресивни и насилствени средства срещу самите хора. Можем много ясно да видим това в официалните им изявления още преди началото на Г20, където определен тип протестиращи предварително са обрисувани като “агресивни”. Който и да обвини някой друг като агресивен, обикновено прави това с цел предстояща агресия от своя страна върху него.
Германската полиция се готви да посрещне “насилието” на протестиращите. Кой използва насилие в случая?
Когато политици и активисти ни натискат да обещаем, че няма да бъдем “агресивни”, те заплашват да отнемат легитимността на съпротивата, която може да обезкуражи властта от предприемането на репресии и насилие срещу всички нас. В този смисъл, “ненасилствените” НПО-та и “мирни” активисти стават съучастници в насилието, което властта е способна да наложи на тези, които тя делегитимизира като агресивни протестиращи.
Ако винаги позволяваме на тези с властови позиции да определят какво е и какво не е приемливо поведение, ние никога няма да сме способни да протестираме по начин, който може да разклати тяхната доминация или, в следствие на това, да влезе в полезрението на общественото мнение. Вместо да се съгласяваме с техния дискурс и да питаме дали определен начин на протестиране е насилие, трябва да започнем да задаваме различни въпроси: Как този начин на протестиране се отнася към разпределението на силите в обществото? Какъв тип властови отношения създава? Какви властови отношения разрушава? Не просто като анархисти, но като хора, които обичат свободата, без значение от политическите пристрастия, трябва да разберем, че това е много по-важния въпрос.
Така разбираме защо почти всеки ще се съгласи, че не е насилие да се намесиш с принуждаваща сила за да спасиш животите на заплашените от снайпера на някой терорист: не е въпрос на това кое е законно или незаконно, нито дали е агресивно или мирно, а дали ще спаси свободата и благополучието на тези, които в случай на ненамеса ще бъдат убити. С увеличаването на интензитета на държавните репресии и задълбочаването на икономическия хаос и катастрофалните промени в климата, свободата и благополучието на все повече и повече животи са под заплаха. Затова можем да разберем мотивите на тези, които биват описани като “агресивни” от защитниците на наложения от Г20 ред – да се намесят пряко с надеждата, че могат да защитят всички ни от по-голямата заплаха.
