На 13 ноември 129 души бяха убити в координирани бомбени атентати и стрелба в Париж, за чието изпълнение пое отговорност „Ислямска държава”. Въпреки че това е само последната от серия подобни атаки, тя провокира особено внимание в сравнение с кланетата в Суруч и Анкара, в които загинаха 135 души. Животите на младите активисти, които подкрепят кюрдската борба срещу джихадистите — досега единственият опит на терен да се блокира експанзията на „Ислямска държава” — се измерват с различен аршин от животите на западноевропейците.
Същото се отнася за животите на милионите, които са били избити или насилствено са напуснали своите домове в Сирия. Европейските националисти не губят време да намерят връзка между атаките в Париж и така наречената мигрантска криза. Заглавията в британската преса смело обявиха ”Джихадисти се промъкнаха в Европа, дегизирани като сирийски бежанци,” твърдейки, че паспорта намерен в един от атентаторите принадлежи на бежанец, който е преминал през Гърция. Така тези опортюнисти се надяват да използват все още лепнещите от кръв улици, за да завършат своя проект по заключването на портите на Крепостта Европа.
Иронично, много от опитващите се да влязат в Европа през Близкия Изток стават жертви на подобни атаки, дирижирани от „Ислямска държава”. Именно затова те рискуват собствените си животи, за да преминат граница след граница докато достигнат до недружелюбната към тях Европа. Отрязвайки техния път за бягство, те биват натикани в капан на контролирани от ИД територии, вероятно по този начин увеличавайки ресурсите на ИД и безспорно усилвайки гнева на тези хора, който в крайна сметка може да накара някои от тях да се присъединят на страната на ислямския фундаментализъм.
Със сигурност това е ясно на хората, които са планирали атаките. Възможно е дори това да е сред техните непосредствени цели.
“Ислямска държава” на изток, граници на запад: дилемата на бежанеца
Налице е смразяваща симетрия между плановете на европейските националисти и фундаменталистите на „Ислямска държава”. Националистите искат да видят един свят, в който хората са разделени на затворени общности, в които националността служи като един вид кастова система; Европейската история обаче показва, че в разделения по този начин свят, единственото решение на този проблем е войната. Фундаменталистите от своя страна се надяват да наложат ислямската идентичност като основа за глобален джихад.
Граници: лепилото, което ни разделя
В това отношение, единствената съществена разлика между ИД и европейските националисти е в това дали критерия за включване в новия световен ред ще бъде националността или религията. Както ИД, така и националистите ясно заявяват желанието си конфликтите през XXI век да се водят между ясно дефинирани хора, упрявлявани от враждуващи сили, а не водени между потисници и потиснати като цяло. И двете групи искат да накарат бежанците да заемат страна в конфликта между западните правителства и „Ислямска държава”, вместо да се включат в едно голямо хоризонтално социално движение, за което загатнаха революциите от Арабската пролет.
Разбира се, затягането на режима в Крепостта Европа и новата вълна от въздушни удари ще бъдат рекламирани като начинът да опазят сигурността на европейците от чуждоземните варвари, а не като средство за ескалация на новия световен конфликт. Но могат ли границите да предпазят от атаки като тези в Париж?
Направи ли „Войната срещу тероризма” света едно по-безопасно място?
Да се върнем назад до 11 септември, 2001 г., когато бяха извършени атаките в сърцето на Ню Йорк и американската столица Вашингтон. В отговор тогавашният президент Джордж У. Буш ангажира Съединените щати във военни инвазии в Афганистан и Ирак, чиято цел беше да “направят света по-безопасен и демократичен,” реторика, която всъщност беше взета от друг американски президент, който искаше да оправдае война, която да сложи край на всички войни докато демонизира имигрантите. Едно от оправданията на Буш беше, че чрез окупирането на тези враждебни държави американската армия може да обезвреди ключовите точки, откъдето се координират актовете на тероризъм. Администрацията на Буш предлагаше да защити американските граждани чрез същото безогледно насилие, което породи толкова голямо недоволство срещу Буш по начало.
Анархистите не се вързаха на това. В отговор на атаките от 11 септември и последвалите военни операции облепихме стотици стени в различни щати с постери, на които пишеше Вашите лидери няма да ви защитят, но заради тях може да умрете.
Както предположихме, окупациите на Ирак и Афганистан само дестабилизираха Близкия Изток, отглеждайки ново поколение от озлобени ислямистки бойци. Точно както „Ал-Кайда” беше отначало финансирана и тренирана от ЦРУ, днес „Ислямска държава” е въоръжена със същото американско снаряжение, което беше изпратено в Ирак да наложи американския контрол в региона. Както написахме през 2006 в бр. 3 на списанието ни „Rolling Thunder” [9MB PDF] администрацията на Буш едва ли може да бъде по-ефективна в генерирането на ислямистка съпротива, дори и това да беше нейната първоначална и основна цел:
Идеята за световно господство е безполезна за един репресивен режим. Когато вече няма варвари пред портите на империята, които да бъдат посочени като по-голямото от двете злини, субектите започват да стават неспокойни — свидетели на това станахме в десетилетието на падането на Берлинската стена, когато вътрешната съпротива растеше и растеше във вакума, оставен от комунистическата чума. Войната без край също може да направи хората неспокойни, но тя също така ги прави заети в реакция срещу нея, да ги кара да умират в нея, вместо да стигнат до корена на проблема.
Войнстващият Ислям, отначало стартъп компания в задния двор на един джихадист, най-сетне се превърна в световна заплаха, способна да замени Комунистическия блок. Западният стил Капитализъм разшири своето влияние и контрол толкова много, че външната опозиция сега трябва да се концентрира в някога периферни райони на света, такива като Афганистан; няколко фанатика от тази периферия са достатъчни да осветят новата ера на война „Терор” срещу „Демокрация”, започнала през 2001, но ще са нужни значително много повече фанатици за нейното поддържане, а настоящата американска външна политика е способна да ги създаде.
Засилването на сигурността и граничния контрол само ще увеличи напрежението, което изстрелва хората от Франция и Великобритания в редиците на „Ислямска държава”, както в Европа, така и в Ирак и Сирия. Капсулирането на границите около Европа означава капсулирането във всеки един аспект от живота в нея. Специалните сили биват разположени да подкрепят британската полиция; полицейският комисар в Ню Йорк се надява да се засили наблюдението и подслушването на комуникационните устройства; бившият френски президент Саркози иска на всеки заподозрян в радикализъм да се сложи електронен чип. Това не е просто въпрос как се отнасяме към бежанците, а какъв би бил животът за всички нас в ера на все по-маниакално увеличаващ се държавен контрол.
Новата нормалност
Атаките в Париж са удобен момент за тези, които се опитват да задушат всяка борба за социална справедливост. Когато Хилъри Клинтън казва „Ние не воюваме с исляма, а сме във война с насилствения екстремизъм,” се разбира, че всеки, който застане срещу капсулирането на държавата ще бъде разглеждан като насилствен екстремист. За пример в САЩ, националната гвардия беше мобилизирана три пъти за последните две години, за да потуши протести срещу полицейски убийства — защото не само ИД убива невинни хора. В Европа, където се случиха мощни вълни на протести срещу остеритета, 68 анархисти бяха арестувани с терористични обвинения за последните три години — в отмъщение на държавата срещу организирането на широки социални движения, не за терористични атаки над граждани.
От Вашингтон до Париж и от Ракка до Мосул, лидерите нямат никакви реални решения за икономическите, екологични и социални кризи на нашето време; те са повече фокусирани върху задушаването на социалните движения, които заплашват тяхната власт. Но където и тези движения да бъдат смазани от държавата, недоволството може да бъде канализирано от организации като „Ислямска държава”, които смятат да решат своите проблеми чрез сектантска война вместо с организирано движение за социална революция.
Така че капсулирането на националните държави само ще влоши нещата. Защото затегнатият граничен контрол не може да ни предпази от атаки като тези в Париж, затегнатият режим само ще доведе до нови цивилни жертви на подобни атаки. Въздушните удари в Близкия Изток няма да спрат терористите-самоубийци, а само ще родят нови поколения от камикадзета, които ще излеят своя гняв над Западния свят. Камерите за наблюдение и подслушването на нашите телефони няма да разконспирират всеки заговор за терористичен акт, а ще задушат социалните движения, които предлагат работещи алтернативи на национализма и войната.
Ако елитите, които ръководят Крепостта Европа успеят да ни подчинят и сегрегират, то ние определено ще се избием едни други: разделяй и владей. Нашата единствена надежда е да създадем обща кауза срещу нашите владетели, изграждайки мостове отвъд разделенията по националност и религия преди целия свят да бъде поставен на дръвника на войната.
Показвайки ни пътя извън затворническото общество
В този ред на мисли, ние можем да почерпим вдъхновение от всеки, който се е осмелил да се противопостави на границите през последните няколко месеца, демонстрирайки как тези изкуствени прегради и разделения могат да бъдат преодоляни. През август хиляди преминаха през границата между Гърция и Македония. През септември, когато влаковите композиции, превозващи мигранти през Унгария до австрийската граница бяха спрени в току що направен лагер за задържане, ограден от огради и полиция за борба с безредиците, мигрантите успяха да се заключат във влака, отказвайки храна и вода, а в последствие успяха да преминат през оградите на границата, бягайки през полетата до магистралата. През октомври над хиляда души щурмуваха Евротунела между Франция и Лондон. Само преди седмици хиляди хора неколкократно пробиха полицейския кордон между Словения и Австрия. Във всеки един от тези случаи виждаме хора, които работят заедно, за да намерят пролуките в стените, които разделят човечеството от неговата човечност. Ако не бяха техните усилия, можем да сме сигурни, че европейските правителства щяха да направят дори още по-малко в подкрепа на бежанците.
Чрез отварянето на границите и подпомагането на тези, които се опитват да пробият през тях, ние можем да покажем на тези, които бягат от Сирия (или която и да е друга военна зона по света), че те имат другари от другата страна на оградата. Това е нашият най-добър шанс да обезкуражим всеки един от тях от възможността да подкрепи или да се включи в редиците на групи като „Ислямска държава”. Освен това, колкото повече пречим на режима на сигурност и военната машина, толкова по-малко ИД може да се обърне към своите потенциални бойци, показвайки им вредите, които западните правителства нанасят на мюсюлманите по целия свят. Винаги когато направим това, ние подкопаваме техните опити да сведат борбата до дуалистичните противопоставяния на новия век: не „Терористи” срещу „Демокрации”, не „Ислям” срещу „Западната цивилизация”, а цялото човечество срещу структурите и идеологиите, които ни заставят да се бием едни срещу други.
