Пънкът отново е обект на нашето внимание и днес ще представим една банда, която не блести с музикантски умения, но вместо това е направила изключително много за развитието на анархистките идеи и антивоенния активизъм в изключително консервативна страна, в която окупацията, национализма, милитаризма, религията и пропагандата са част от ежедневната политика на държавата. Става въпрос за Израел, а Nekhei Naatza съществува като политическа хардкор пънк група от началото на 90-те до към края на 1997 година.
Членовете на бандата са активни в анархистки колективи и антивоенни движения като Анархисти срещу стената (Anarchists Against The Wall), движението за правата на животните и всички антиавторитарни проекти, които се зараждат в Израел през 90-те години. По време и след разпадането на Nekhei Naatza техни членове са активни и в много други пънк и хардкор групи, развивайки ъндърграунд сцената в страната и използвайки я за разпространение на социални и политически идеи. CrimethInc. пък публикуваха интервю с анархо-пънк от Израел, в което той говори за съвременното антиавторитарно движение в Израел и за връзката му с пънк сцената.
Надолу можете да прочетете биография на Nekhei Naatza, написана от Федерико и Сантяго Гомес през април 1999, две години след като групата се разпада.
Групата се сформира през декември 1990 от братята Йонни и Одед Тал (бас и барабани) и други двама братя Сантяго и Федерико Гомес (китара и вокали). Всички посещавахме едно и също основно училище в селската пустош на горната част на Галилея в северната част на Израел и бяхме открили пънка и хардкора 3 години по-рано. Тогава пишехме буквално до стотици хора по целия свят – пишехме на всеки адрес, който можехме да намерим в обложката на всяка плоча или зин, или демо касетка на група – злоупотребявахме с възможността да можем да изпращаме писма до където и да е безплатно (защото живеехме в кибуц). Повечето хора, на които писахме тогава, бяха силно изненадани да разберат, че има пънкове в Израел (правете си сметката: това беше в ерата преди да има интернет или пънк по MTV), така че по-голямата част от тях бяха достатъчно мили да ни изпращат касетки, зинове, плочи, въпреки че ние не можехме да си позволим да си платим за тях, тъй като бяхме просто едни бедни кибуцници.
Дори в самото начало на съществуването си, групата страдаше от това, което по-късно се превърна в наш хроничен проблем: месеци на бездействие. Станахме по-сериозни едва в края на 1991, получихме възможността да свирим наш първи концерт на голям рок фестивал за млади банди в Хайфа, който се провеждаше на огромен паркинг пред търговски мол. Огромната публика (може би около 1000 човека – а според едно списание е имало 3000!) беше изцяло съставена от обикновените промити консуматори, които пазаруват в мола, но не знаехме, че сред тази тълпа е имало и няколко пънк и хардкор хлапета, за които не подозирахме (с които се срещнахме отново след няколко години, след като те започнаха групата Public Domain). Преди това се опитахме да направим демо, което всъщност никога не успяхме да издадем както трябва. До тогава имахме достатъчно песни, за да правим концерти, но не можехме да намерим нито една друга пънк банда, с която да свирим (става въпрос тук в Израел).
В началото на 1992 Итай се включи на барабани, защото Одед искаше да се премести да свири на бас и да бъде бек-вокалист. Запознахме се с Итай напълно инцидентно: докато Сантяго беше на някаква тридневна екскурзия с класа си, а класа на Итай (от друго училище) беше при нас и използваха нашите спални помещения. Сантяго имаше много изписани неща, стоящи в неговата стая, както и неговите лични вещи (включително пълния текст от обложката на “Emma” холандска пънк компилация на плоча), след като Итай е видял това е написал кратка бележка, казвайки, че също се интересува от пънк и иска да му се обади. И така и стана (така работеше пънка по това време). Групата звучеше по-добре с Итай, но все още бяхме в застой в продължение на около половин година. Йонни, който служи в армията (за разлика от останалите от нас, които отказахме задължителната военна служба), се премести на втора-китара, но не всъщност не беше много заинтересован от групата (той обичаше да свири музика, но пънка, особено нашият вид силно политизиран пънк, не беше особено по неговия вкус; той просто искаше да се забавлява, докато ние смятам, че искахме нещо повече). Въпреки всичко продължихме да репетираме и свирим с него, той не беше много част от писането на песните или вземането на решения. Той ни караше по концертите (защото той първи от нас взе шофьорска книжка), на няколко пъти заспиваше на волана и едва и не ни уби, или няколко пъти караше по “преките пътища” и се озовавахме изгубени с буса в средата на нищото…
В края на 1992 отидохме да гледаме на живо нашите приятели от нойз-рок групата Nisrefet в един клуб в Тел Авив и там се срещнахме с пънкове, които ни казаха, че свирят в група и знаят за още групи в района на Тел Авив и Йерусалим. Те ни поканиха на техен концерт, който се случи няколко седмици по-късно и след това решихме да направим съвместно шоу: тяхната група (Kuku Bloff Ve Hayetushim), Nekhei Naatza, група от техния квартал, която се казваше Oi Vaavoi и йерусалимската банда Sartan HaShad, поканихме и пънк група съставена от руски имигранти, с които се срещнахме няколко дни по-рано. Около стотина пънкове се появиха на концерта и бяхме истински шокирани да видим толкова много хора да се интересуват от пънк. Всъщност не мислят, че що се отнася до пънк сцената тази нощ беше, поне за нас (Федерико и Сантяго), най-специалната и вълнуваща нощ изобщо. Ние бяхме посещавали т.нар. “пънк” клубове в края на 80-те, но никога не бяхме виждали толкова много гребени, спайкове и пънкарски якета! Раздавахме доста политически флаери, които бяхме отпечатали няколко часа по-рано (с цитати от Crass и т.н.), но тези пънкове не бяха особено политизирани, обаче никой не ни се изплю в лицето, както вероятно би станало ако бяхме раздавали тези флаери днес (сега, същият този вид стрийт-пънкове, които дойдоха на онзи концерт, са в голямата си част крайно-десни [бел. – ционисти и израелски националисти]). Нашето представяне премина зле и не успяхме да се харесаме на тълпата по няколко причини: общо взето, ние бяхме ‘аутсайдери’ в тази сцена (въпреки че бяхме от по-дълго замесени в пънка – като група и като хлапета – отколкото повечето от тях). Отидохме с нашето малко крю (10 – 15 човека, включително групата) и не можахме да се впишем в тълпата без да бъдем конфронтативни. Когато свирихме, бяхме окачили доста анархистки знамена, символи и лозунги, закачени на стената зад нас, което очевидно накара доста да хора да се отдръпнат и им дойде ‘прекалено много’ за техните предпочитания. Тези знамена и символи плюс факта, че бяхме отявлено политическа група, непознати, а името на групата ни е доста мътно и трудно за разбиране (‘naatza’ звучи доста като ‘nazi’) дори накара някои хора да мислят, че сме наци банда, въпреки че никой не се конфронтира директно с нас. Освен това, Федерико се заяде с една от групите (Oi Vaavoi), които пееха нещо, което изглежда имаше отвратителен расистки текст. Те пееха “1, 2, 3, застреляй арабина в главата!”, а ние не можехме да знаем, че те всъщност описват това като извратената военна политика и не предлагат подобно нещо като решение на проблемите (както правят голяма част от хората в Израел). Вокалистът на тази група (който по-късно стана наш приятел) крещеше към нас “Връщайте се във вашия Кибуц!”. Бандата, която чувствахме най-близка до нас бяха руснаците (Epidemy A), които ни дадоха да свирим с техните инструменти в последната минута и, точно като нас, платиха цената на това да не могат да се впишат в догматичната пънк клика тази нощ. Те свириха последни, около 3:00 през нощта до колкото помня, а няколкото човека, които все още не си бяха тръгнали, ги освиркваха. Въпреки всичко трябва да си признаем, че освен всички тези различни фактори, които ни направиха нехаресвани през онази нощ, ние свирихме слабо – простовато и обикновено. Представихме се зле музикално и социално (не че сме се стремели да станем харесвани, но все още боли). След концерта стояхме на паважа пред клуба и бяхме разочаровани, обезверени и с временно сломени надежди. Иронично, след като бяхме свирили на рок фестивал в мал пред хиляда обикновени хлапета, ние се чувствахме развълнувани и ентусиазирани, докато след пънк концерт с пънк банди и пънк тълпа чувствахме точно обратното. Все още новото “движение” беше в зародиш и трябваше да минат следващите няколко години, през които то значително се разшири.
През февруари 1993 записахме ново демо, но точно както първото не успяхме наистина да го издадем. До тогава вече бяхме станали приятели с повечето от групите и хората в сцената от централната част и концертите станаха станаха редовни дейности за нас – по един на всеки няколко седмици. Сега легендарният клуб “Пингвин” (който беше средище за главните ‘израелски ню-уейв’ групи в началото на 80-те и там са свирили големи чужди банди като Bauhaus) отвори отново и вече там се провеждаха “пънк нощи”, като понякога свиреха групи на живо. Бяхме поканени да свирим в една от тези и по някакъв начин успяхме да грабнем хората, което не беше лесно за една ‘външна’ банда. Изглежда, че пънковете имаха голям респект към нас по някаква причина, може би изглеждаме наистина сериозни в нещата, които правим (което надявам се е истина). Нашата музика беше уникална (повлияна повече от хардкор групите, отколкото от анархо-пънка) и нашите политики никога не пасваха типично в ‘левичарския’ стереотип, което беше забележително постижение от наша страна, защото това е нещо наистина много трудно за постигане в Израел. Израелските политики са много ‘черно-бели’ и въпреки че сме откровено политически и откровено не сме от дясната страна (ние имаме много песни против десните…), ние никога не бяхме определяни от пънковете като леви. Може би, защото бяхме агресивни в нашите политики, а в Израел ‘ляв’ значи ‘кървящо сърце’. Ние определено не бяхме това. Също успяхме да свирим в адската дупка, град Нахария (едно от най-големите ни постижения по мое мнение…) и два пъти в това, което беше най-големият клуб за рок банди в Израел: клуб “Roxan” в индустриалния район на Тел Авив и държан от алчни копелета. По това време пънк групите събираха най-големи тълпи в израелските ъндърграунд среди. Да поясня: концертът ни с Kuku Bloff в “Roxan” беше практически два пъти по-пълен от този седмица по-рано на Rami Fortis (който е голям, “легендарен” местен рокаджия). Малко по малко започнаха да се формират нови групи, като Punkcake, Anus и Public Domain. Започнахме да развиваме добри взаимоотношения с последната от изброените групи, която беше единствената от Хайфа и също единствената, която точно като нас, беше силно повлияна от американския хардкор, а не от британския пънк-рок както повечето пънкове в страната. Решихме да направим сплит касета (като нашата страна бяха песните от второто ни демо, което бяхме записали през февруари), която излезе през октомври 1993. Трудно е да кажа колко бройки продадохме, но определено повече от 300, изключително постижение за група като нас в Израел. Това беше първото издание в какъвто и да е формат в зараждащата се сцена от местни хардкор/пънк банди по това време – и за съжалние бяхме една от малкото такива групи. Един от чужденците, с които си писах писма хареса демото и поиска да издаде наш 7″ за своя лейбъл, Beer City Records. Но се наложи да го запишем много скоро, защото барабаниста ни Итай щеше да влиза в казармата. Освен, че бяхме изнервени, момчето от студиото беше глупак, а Одед, по това време, вече изобщо не се интересуваше от пънк и хардкор. Също така, ние изобщо не знаехме какво правим; стъпвахме на нова земя (както сме правили не веднъж с тази банда) и нямахме и елементарна представа и не можехме да осъзнаем, че това, което чуваме през колоните в студиото няма да е това, което ще звучи на 7” плочата. Цялото това преживяване по записването на всеки инструмент по отделно беше също трудно за нас. Според мен това са основните причини за разочароващото (поне за нас) “Renounce Judaism” 7″ EP издадено по-късно същата година от Beer City. От положителната страна, ние току що бяхме издали първото изобщо пънк/хардкор 7-инчово EP от Израел (без да споменавам факта, че ние бяхме първата изобщо израелска пънк банда, която има ска песен [“Sell the settlers to slavery”]! Всъщност, освен една банда, ние бяхме една от първите групи, просвирващи ска в Израел изобщо, дори на национално ниво, извън пънк сцената! Въпреки че сме свирили ска, това не е нещо, с което се гордеем днес…
В началото на 1994 свирихме два пъти: веднъж в Ришон Лецион и втори път на първия от сега почти институционализирания фестивал “Purim Punk” в Тел Авив (‘Пурим’ е нещо като еврейския еквивалент на Хелоуин), заедно с Kuku Bloff, Sartan HaShad, Oi Vaavoi, Anus, Liquid Sky и Tisifona. Това беше едно от най-добрите ни шоута до това време, но то беше и последното ни преди пауза от 2 години. Итай не можеше да свири, заради военната си служба, а Одед и Йонни се отказаха от хардкора за добро… През 1994 Сантяго и Федерико (и също Одед, преди да стане ‘соло’) се опитваха неуспешно да намерят други хора, с които да продължи групата, всъщност те се включиха в нова хардкор група с други хора от нашия районм но и двата проекта пропаднаха. Ние продължихме да пишем песни и дори успяхме да направим два концерта 2 (един в средата на 1994 и един в началото на 1995) с хора от групите Kuku Bloff и Mefageret, запълващи състава, но по някаква странна причина не се получи (кой помни?!?). В средата на 1995 Beer City издаде “Breaking The Cultural Curfew”, хардкор/пънк компилация на 7″ с песни на израелски групи, компилирани от Федерико и включващи една наша песен. Почти по същото време Итай реши, че ще може да се откачи от тежкия военен дълг и да се премести в a невъоръжен (бел. – административен) отряд и да намери време да репетира от време на време с нас. Сега всичко, което ни трябваше беше нов басист и в края на 1995 се присъедини Керен, която беше нашата най-голяма фенка (всъщност, веднъж за неин рожден ден записахме 3 песни, които излязоха като “лимитирано издание” на касетки в 2 копия, едната очевидно за нея, а другата се изгуби…)
До началото на 1996 имахме нов сет почти изцяло от нови песни, по-бързи от старите и силно повлияни от 80-арски американски и европейски хардкор групи като Articles Of Faith, BGK и Rattus. Първото ни шоу в новия състав беше на втория “Purim Punk” в Тел Авив. Когато свирихме на първото издание предната година, няколко часа след като се прибрахме обратно в Галилея, еврейки заселник (доктор) навлиза в мюсюлманска област в окупираните територии, носейки автоматично оръжие M-16 и докато арабите се молят на своя бог, започва да стреля по тях, убивайки близо 50 араби и ранявайки много други (сега този инцидент е известен като “клането от Хеброн”.) Този път, в деня на втория “Purim Punk” бомба, поставена от палестински терорист експлоадира в автобус в Йерусалим, убивайки повече от дузина израелци и няколко чужденци; това е последвано от още една автобусна експлозия в Йерусалим и бомба в центъра на Тел Авив (това ви дава добър поглед върху реалността в Израел, както в пънка, така и извън пънк.) През този ден много магазини из цялата страна затварят врати и и повечето мероприятия са отменени, но странно нашият “Punk Purim” не е отменен. От тогава става очевидно, че много неща са се променили и че пънк сцената едва ли не е умряла. Може би не в броя на пънковете наоколо, а в техния потенциал. Нашите надежди за прогресивна пънк сцена с добри насоки, за промяната и в нещо смислено и позитивно, напълно умряха. Тя стана застояла и предвидима (да, знаем, че Израел не е единственото място, където се случва това). По наши наблюдения посоката, към която отиваше сцената в Тел Авив се преместваше от простото безразличие към политиката или апатията към яростен национализъм и расизъм. Много пънкове станаха преродени евреи, преоткривайки религията срещу която са се борили преди това. Още повече пък се отказаха от сцената, само за да се покажат като аутсайдери на големите концерти с носталгия и сравнения със ‘старите времена’. Парите и печалбарството станаха фактор по-грозен и по-голям от когато и да било преди това, а мазохисткото, безсмислено насилие в групов стил, което често избухваше на концерти не беше нещо, с което желаем да се свързваме повече в името на промяната на сцената ‘отвътре’. Ние се почувствахме силно изолирани сред идолизацията и стремежа към придобиване статут на рок-звезди на банди като Kuku Bloff и Sartan HaShad. Гади ни се от техните алчни промоутъри, мениджъри и поведение; те можеха да спорят с часове за това кой да свири пръв и кой втори на даден концерт и можеха да се впият като гладни плъхове за каквото и да е само да изкопчат малко повече пари (от клуба и от приходите за другите групи). Докато ние трябва да пътуваме по три часа, за да свирим в Тел Авив и често да си тръгнем без пари за бензин или каквото и да е, банди, които живеят на 10 минути от клуба биват платени подобаващо заради приятелството си с организаторите.
На втория “Purim Punk” голямата разлика между нас и тази сцена за пръв път стана толкова ясно откроена, въпреки че тълпата не ни ‘мразеше’ официално (все още имахме аурата на ‘уважавана’ банда по някаква причина), враждебността се виждаше и нашите политически послания бяха посрещнати с повече от една крайно-десни забележки от хората в тълпата. Ние се опитвахме да увеличаваме пропастта между нас и тях и по всеки възможен начин (включително да носим стрейт едж фланелки, което не проработи, защото тогава никой не знаеше какво е стрейт едж). Но истинската цел на омразата от страна на тълпата беше нова ‘аутсайдерска’ група от Хайфа, която се казва Useless ID, с мелодичен хардкор стил, който не се понрави на тълпата толкова догматична и ограничена в британския анархо-пънк, че те дори не бяха чували за групи като Green Day или NOFX. Тълпата освиркваше, разливаше бира и хвърляше бенгалски огън по групата и всички приятели на групата, които се опитваха да правят стейдж-дайвинг. Едно бедно момче беше пребито от 50 човека и буквално изритано по стълбите на клуба, защото е блъснало грешния човек в пита (или може би е просто е изгледал някого накриво). Ние бяхме едновременно бесни и тъжни. И така, дори преди шоуто да приключи, ние решихме веднъж и завинаги, че този втори “Purim Punk” фестивал ще бъде нашето последно шоу в тази сцена (която наричаме ‘малоумна сцена’, определение, което те гордо приемат и живеят според него.
Скоро след това Useless ID организираха концерт на покрива на къщата на техния китарист в Хайфа, събитие, което може повече или по-малко да се разглежда като началото на израелската DIY хардкор сцена. Там, можейки да наблюдаваш целия град Хайфа и Средиземно море, обкръжен от малка групичка приятелски настроени хардкор хлапета от Хайфа и пънкове от Тел Авив, които са дошли на стоп, за да ни видят, ние си прекарахме чудесно без насилие, без съревнование между групите или разговори за пари, и без крайно-десни (ционистки) лайна. Дори изсвирихме наш кавър на Negative Approach (!) По същото време, нов лейбъл от САЩ наречен Take Out The Trash ни попита дали искаме да издаде 10″ плоча с новите ни песни и така през това лято записахме 15 песни в нашия кибуц, Лехавот Хабашан. Тези песни бяха записани на 4 сесии, долу в бомбоубежището на Гади, вокалист на Public Domain (които вече се разпаднаха). Тези песни звучаха доста по-добре от предните ни издания, които бяхме записали в “професионално” студио. Малко преди това десницата, водена от Бенямин “Биби” Нетаняу спечели израелските избори. В повечето страни разликата между дясното и лявото правителство е почти незабележима, но за Израел – страна постоянно ангажирана във военни конфликти – последиците от тези избори могат еднозначно да се тълкуват като продължаване на войната. В този контекст, провален опит за пробуждане и съпротива срещу ултра-националисткото зло беше направен от Useless ID, Not For Sale (кратко съществувала банда от Хайфа), USF (които станаха наша ‘побратимена група’, с двама наши членове в нея) и Nekhei Naatza в клуб “Левия Бряг” в Тел Авив. Този клуб, принадлежащ на Израелската комунистическа партия, стана от тогава основно място за организиране на DIY концерти в Израел. Керен, нашата басистка, замина за Щатите за няколко месеца в края на 1996, носейки с това нов период на неактивност за групата, въпреки това направихме два концерта с Ишай (от Useless ID) на бас. От тогава Take Out the Trash Records започна да изпитва затруднения и отложи издаването на 10″ плочата ни, докато накрая не помолиха Beer City да я издадат вместо тях. Майк от Beer City се съгласи и издаването на нашата плоча “Hail The New Regime” беше насрочено за пролетта на 1997. Обложката показва автентична снимка на израелския десен лидер “Биби”, хванат да прави подобен на Зиг-Хайл жест по време на една от неговите речи. След като Керен се завърна обратно направихме още два концерта, но когато тя започна да говори за възможността да замине отново за няколко месеца решихме, че ще бъде добре за всички нас, ако тя просто напусне групата.
В началото на 1997 USF и ние решихме да заминем на турне в Щатите през лятото; това беше съкровена мечта за някои от нас (особено за нас Федерико и Сантяго), нещо, за което сме си говорили от както бяхме на 15 и как сега изглежда по-реалистично от всякога, най-вече благодарение на подкрепата от Useless ID, които бяха ходили в Щатите като група и стояха там няколко месеца. След това помолихме Ади (оригиналният китарист на Public Domain, който свири на бас в Useless ID на американското им турне) да бъде и наш басист. Той се върна в Израел и работи с нас по песните за новия ни 7″. По същото време беше издадена сплит касета с италианската банда Muddle; беше записана на живо в студиото в място за репетиции в Тел Авив и съдържа рекомпозирани версии на стари наши песни, както и с песни от плочата ни за Beer City. Свирихме няколко концерта в Израел, последният беше в края на юли в Хайфа заедно с Kuku Bloff, Sartan HaShad, Useless ID и Shma Israel (които бяха нашия басист Ади и членове на Useless ID и Wackout, стилът много бърз хардкор).
Беше доста иронично и дразнещо, че нашето финално израелско шоу включваше двете най-комерсиални групи, чието поведение и публика ние бяхме отхвърлили в малоумната сцена, но ебаси, когато има само 6 или 7 пънк групи в цялата страна може да бъде по-трудно, отколкото си мислиш. Въпреки това, ние постигнахме нашата малка победа, тъй като този път тълпата беше силно незаинтересована от техните изпълнения; това не беше изцяло наша заслуга, но беше повече наша, отколкото тяхна. Друг аспект от нашата малка победа беше, че ние бяхме първата израелска банда изобщо, която издава плоча (както и малка 7″ плоча), които тогава бяха издадени и получиха добри ревюта (никога не получиха лоши, доколкото сме запознати). Но нищо не може да се сравнява с нашето въодушевление, че скоро отивахме на турне в Щатите (нещо, което освен ако не си от Израел, не можеш да си представиш колко голямо нещо е), мисля, че нашето последно шоу през юли 1997 можеше да бъде много по-депресиращо. Двете групи от малоумната сцена прекараха, както винаги, дълго време и енергия в спорове кой да свири първи или втори или последен. Ако не ме лъже паметта, тези спорове се проточиха повече от два часа и беше наистина интензивно, но защото това беше нашето последно шоу в Израел се наговорихме този път да не се предаваме и да отстояваме до край позицията си да свирим точно когато искаме. Освен всичко това, охраната бяха, както винаги, бивши войници от Израелските отбранителни сили, които непрестанно търсят шанс да докажат своето мъжество и въпреки че не ступаха никого, техния мачизъм и типично отношение към хората донесоха неприятен привкус. Цената на входа се оказа по-висока, отколкото бяха ни казали и за момент се чудихме дали да не се прибираме вкъщи и да не свирим тази нощ, но тъй като това беше нашето последно шоу в Израел и имаше хора от много различни места, дошли заради нас, направихме компромис (нашето решение беше, че тъй като организатора на концерта се случи да бъде същият тъпак от студиото, който прецака записите на първия ни 7”, всъщност той би загубил пари от концерта!). Имаше един или двама от малоумните пънкари, които след като казахме от сцената, че отиваме на турне в Щатите, извикаха “Добре, повече не се връщайте!”, като цяло атмосферата не беше дружелюбна, но ние говорихме за политика и нещата, които са важни за нас (отново: трябва да разберете, че това е Израел и тук политическите пънк групи не могат да си позволяват толкова открито да проповядват по скандални и политически проблеми, така както го правят в американската и европейските сцени). Както казах по-рано, голямото въодушевление от американското турне направи последното ни шоу в Израел много по-поносимо, но връщайки се назад то наистина беше ужасно.
На 31 юли 1997 Nekhei Naatza и USF пристигнаха в Бостън, Масачузетс. Когато прасетата от имиграционна полиция разбраха, че сме група (нещо, което не обявихме ‘официално’) започна ходене по мъките, разпитваха ни и ни уверяваха, че ще бъдем екстрадирани обратно в Израел, за дето сме ги лъгали и какво ли не. Докато стояхме там, бъдейки разпитвани и претърсвани, бяхме сигурни, че турнето ни приключва. Въпреки това, по някаква причина, която все още не можем да си обясним, те в крайна сметка ни пуснаха; но само с едномесечна виза (за разлика от стандартната 6-месечна виза). Турнето беше доста хаотично и до някъде зле-организирано от наша страна, но всичко мина добре благодарение на уменията на Бен (вокалист на американската група Dropdead), който беше наш шофьор, роуди и по-скоро тур-мениджър. Изсвирихме 12 концерта в 11 града (Бостън, Провидънс, Албъни, Ню Йорк, Нюарк (Делауер), Филаделфия, Питсбърг, Лима (Охайо), Гранд Рапидс, Чикаго (два пъти), О Клер (Уисконсин) с невероятни групи като Huasipungo, Los Crudos, Monster X, Profits of Misery, Youth Against, Kill The Man Who Questions, Human Investment, Devola, Short Hate Temper, Hellnation и други. За наше съжаление, концертът в Сейнт Пол, Минеаполис, заедно с React и Brother Inferior беше спрян от полицията… Преди това бяхме решили, че бандата ще се разтури след турнето и повече няма да свирим отново заедно. Сантяго остана в Минеаполис, а Итай отиде в Бей Ериа (крайбрежния район на Сан Франциско). Ади и Федерико се върнаха обратно в Израел и започнаха нова банда – Dir Yassin, заедно с Феде и Коби от USF, както и Хаим от Wackout.
