Да пътешестваш с колело? Каква странна идея! Или защо решихме да отделим цял месец и половина, миналото лято, само за да стигнем до Истанбул от Франция, когато това ще ни отнеме само 3 часа със самолет… или само мигове, ако разчитаме на телепатията (сещате се какво имам предвид)?
Няколко истории, за да стане по-ясно…
В Австрия по пътя се срещнахме с фермер, с когото си поговорихме малко: за нашето тръгване от Франция, желанието ни да стигнем Истанбул, колко му е трудно да припечелва достатъчно пари. Говори ни за трудните времена, в които живеем, а накрая завърши със съвет към нас, за да ни предупреди какво ни очаква: „Словаците не са дружелюбни като австрийците и… много крадат, винаги наглеждайте багажа си!”
В Словакия, където нищо лошо не ни се случи (!), хората не спряха да ни предупреждават за опасностите, които ни чакат в Сърбия: шофьорите карат като луди, можеш да видиш размазани кучета навсякъде по пътищата, и преди всичко… сърбите много крадат, винаги наглеждайте багажа си! В Сърбия, където нищо лошо не ни се случи (освен че се срещнахме с много отворени и приятни хора), бяхме посъветвани и предупредени за неизбежните опасности, които ни чакат… в България: хората там карат като луди, улиците са разбити, и преди всичко… българите много крадат, винаги наглеждайте багажа си! В България, където нищо лошо не ни се случи (освен че се срещнахме с много отворени и приятни хора — те си знаят кои са), бяхме посъветвани и предупредени за опасностите… в Турция: всички шофьори са ненормални, кучетата ще ни разкъсат, и преди всичко… турците са крадливи, винаги наглеждайте багажа си! И накрая, пристигането в Турция… И двамата сме все още живи и така и не се сблъскахме с жестоката участ, която хората ни обещаха! Първото изречение на нашия домакин в Турция беше: Българските пътища, не бяха ли много опасни? Само един извод: невежеството води предразсъдъци, страх от другото, страх от другите.
Да караш байк в Истанбул е удивително и… толкова опасно изживяване! В такива мегаполиси велосипедистите остават невидими. Шофьорите на автобуси, коли и камиони те подминават, като дори не те забелязват. Само пронизващия звук на клаксона ни кара наистина, внезапно и дълбоко, да усетим, че някой шофьор е забелязал пречещия елемент на пътя, какъвто сме ние. Колите профучават покрай нас веднъж, два пъти… десет пъти… петдесет пъти и продължаваме да губим равновесие и рискуваме да паднем във всеки един момент, напрежението расте и расте, и расте. Трябва да се предмриеме нещо!
Автобус профучава покрай мен толкова близо, че губя равновесие. Този път ще успея! Въртя бясно педалите, карам на зиг-заг в трафика, още малко и ще го настигна! Мамка му! Пак ми избяга! Не, сега спря на червен светофар! Спирам точно до шофьора. Поглеждам към него, той не ме поглежда, но прозореца му е отворен; провиквам се колкото ми глас държи… на френски. Няма значение, нищо не ми идва на друг език в този момент! „Connard!” Той ме поглежда с изумление; не може да разбере нищо! Няма значение, наслаждавам се на тази малка безполезна победа! В края на краищата, шофьор на автобус вече знае, че в Истанбул карат велосипедисти!
По време на друго байк-пътешествие, този път в Италия, реших да въртя педалите до Болоня, за да помогна в организацията на DIY концерт — на Tragedy (да, „in bike we crust” или… „in crust, we bike!”). Незабравим концерт на незабравимо място с незабравими хора! Бях като хипнотизиран… На следващия ден, дълго въртене от Болоня до Фирензе през планинските пътища на Апенините. Времето беше студено, пътят не изглеждаше много красиво, имаше преходи между планински пътеки и асфалтиран път, но въпреки всичко… беше като екстази! Докато въртиш педалите винаги се „отнасяш” малко… на две добре напомпани гуми! Ами, този ден конкретно, аз се отнесох цял ден… дори повече, отколкото се бях отнесъл предната вечер! Велосипедът е усилвател на удоволствието от усещанията …
Преди да пристигнем в България, след 50-километрово каране, спряхме за почивка на централния площад в Неготин, Сърбия. Слънцето ни изгаря, търсим сянка. Спираме пред църква, фолклорна група свири традиционни балкански ритми. Празнуват кръщене. Едно след друго, гостите, впечатлени от нашите натоварени с багаж велосипеди, идват да си поговорят с нас. Някои ни поздравяват, други гледат с недоумение, някои други наоколо просто сигурно завиждат… След това всички се връщат отново да продължат с кръщенето, стар мъж идва при нас. Той не говори друг език освен сръбски, ние не говорим сръбски. Разбираме, че иска да ни предложи нещо за пиене. Учтиво отказваме, той настоява. Какво ще правим с бутилка алкохол в тази жега на път за Видин? Той настоява, настоява отново, накрая приемаме неговата оферта. С неговите малки, жизнени стъпки той се отдалечава от нас. Очакваме го да се върне с бутилка ракия… и, ето, връща се с усмивка на уста, предлагайки ни… малка бутилка Кока-Кола!!!!
Да се върнем пак в Истанбул. Нашият домакин ни предложи нощна байк-обиколка на града. Урааа!!!! Въпреки че трафикът е много по-слабо интензивен, първите няколкостотин метра са изключително опасни. След това, постепенно, добрите рефлекси идват, правим слалом, зиг-заг, обръщане, завой, свистене на спирачки, забавяне, пак ускоряване… Блаженство!!! Решихме да следваме азиатския бряг на Босфора. Нощта е толкова тъмна… а сега караме до 6 сутринта. Блаженото чувство се засилва: пътят е наш! Като малка критична маса! Прокрадваме се по осветения мост, който свързва двете части на града, продължаваме да въртим педалите, да въртим… опиянени от свежия въздух, свободата, опиянени от звуците: гумите свирят по асфалта, спирачките свистят, веригата прескача от единия пиньон на другия…
Намираме се под моста на магистралата. Крайната цел на нашето пътуване е много близо. Да спрем пред витрината на незначително магазинче: тя е там, в това малко магазинче, където ще отпием най-хубавото турско кафе в Истанбул и ще хапнем най-добрите домашни сладки! Пътят навръщане, момент на пълно блаженство, ще свърши по най-добрия начин… в 3 след полунощ: с малка чаша чай, от която отпиваме на брега на Босфора, светлините на безжизнения град са точно пред очите ни.
Сега е ваш ред да се метнете на колелото, нали?!
