Защо всяка борба днес е и борба срещу полицията
Не бива да ни изненадва вчерашното решение на съдебните заседатели в Сейнт Луис да не подведат под отговорност Дарън Уилсън, полицая убил Майкъл Браун миналия август (2014 г.) във Фъргюсън, Мисури. Различни политици и медийни канали се потрудиха усърдно да подготвят обществеността месеци по-рано. Те знаеха онова, което най-искрените либерали и обществени лидери все още не са си признали: че единственият начин да запазиш властващия в момента обществен ред е като дадеш на полицейските служители картбланш да убиват чернокожи момчета по собствено усмотрение. В противен случай, би било невъзможно властта да запази расовите и икономически неравенства, които стоят в основата на това общество. Напук на разпалването на широко разпространено обществено недоволство и дори с цената на грабежи и палежи, правовата система винаги ще защити полицейските служители от последствията за техните действия — защото без тях, самата тя нямаше да съществува.
Решението на съдебната комисия не е провал на съдебната система, а урок за това какво трябва да прави тя на първо място. Затова, размириците, извиращи от Фъргюсън не са трагичен провал на опита за канализиране на протеста в продуктивни посоки, а ясна индикация на формата, която всички бъдещи социални движения ще трябва да приемат, за да имат някакъв шанс да адресират проблемите, които са предизвикали тяхната поява.
Движената от печалбите икономика създава вечно разширяващи се пропасти между богатите и бедните. От появата на робството насам тази ситуация бива стабилизирана чрез създаването на бялата привилегия — един голям подкуп, който да обезсърчи бедните бели хора от установяването на връзки и общи интереси с бедните хора от други раси и етноси. Но колкото повече дисбаланси съществуват в обществото — расови, икономически и всякакви, — толкова по-груба сила е необходима, за да ги налага.
Това обяснява военизирането на полицията. Това не е просто начин да се поддържа печалбарството на военно-промишления комплекс след края на Студената война. Точно както беше необходимо да се разположат войски и бази по целия свят, за да осигурят суровини за поддържане на стабилност в световната икономика, така става все по-належащо да се разположат войски вътре в САЩ, за да опазят неравното разпределение на ресурси у дома. Точно както мерките на остеритет, създадени първо от МВФ в Африка, Азия и Южна Америка сега се появяват в най-богатите страни от Първия свят, така и техниките за справяне със заплахите и потушаване на бунтове, които първоначално се използват срещу палестинци, афганистанци и иракчани, сега се обръщат срещу населенията на страните, които нахлуха в тях. Частните военни подизпълнители, които действаха в Пешавар, сега работят във Фъргюсън, редом с танковете, които са въртели вериги в Багдад. За сега това се ограничава до най-бедните, най-черните квартали; но това, което изглежда изключение за Фъргюсън днес, може би ще се превърне в нещо нормално за цялата страна утре…
Националната гвардия на САЩ
Това също така обяснява защо борбите срещу полицията заеха централно място в общественото въображение през последното десетилетие. Полицията е предната линия на капитализма и расизма във всяка битка. Едва ли някога ще видите шефовете на компаниите, които печелят от фракинга на вашите водоеми, но ще видите как полицията се намесва срещу вашия протест срещу шистовия газ. Едва ли ще се срещнете с директора на банката или собственика, който иска да ви изгони от имота, но ще видите полицая, който ще дойде да опише дома и да ви изрита от него. Като чернокож, вие никога няма да можете да влезете в затворените общности на онези, които печелят най-много от бялата привилегия, но ще се сблъскате с откровено расистките ченгета, които ще ви профилират, тормозят и арестуват.
Борбите за граждански права от преди две поколения са се превърнали в борби срещу полицията: в наши дни чернокож човек може да стане президент, но е много по-вероятно да бъде убит от служител на реда. Работническите борби от преди едно поколение са се превърнали в борби срещу полицията: вместо стабилна заетост, цялото население се смята за заменимо от глобализация и автоматизация, които могат да бъдат интегрирани в икономиката само чрез дулото на полицейската пушка. Това, което някога са били шефовете за работниците, сега е полицията за прекариата и безработните.
Виждайки всичко това, не прави никаква изненада, че полицейското насилие е катализатор за всички големи движения, метежи и революции от последните няколко години:
- Бунтовете в Гърция от декември 2008, които предзнаменуваха нова ера на глобална съпротива срещу остеритета, бяха разпалени от полицейското убийство на 15-годишния Александрос Григоропулос.
- Бунтовете в Оукланд в отговор на полицейското убийство на Оскар Грант наредиха сцената в Бей Ериа през 2009 г. да стане дом на емблематичното движение „Окупирай“ и няколко други движения.
- Денят на протест, който разпали революцията в Египет през 2011 беше обявен като Национален ден на полицията, 25 януари, от фейсбук страницата We Are All Khaled Said, която отдаде почит към паметта на още един убит от полицията младеж.
- „Окупирай Уол-стрийт“ не получи голямо внимание докато не бяха публикувани кадри на полицейско насилие в края на септември 2011 г.
- Разтурването от полицията на лагера на „Окупирай Оукланд“, когато полицаи разбиха черепа на ветеранът от Ирак Скот Олсен, доведоха движението „Окупирай“ до неговата връхна точка, провокирайки блокадата на Оукландското пристанище.
- През 2013 г. протестите срещу повишаването на цените на транспортните услуги в Бразилия и съпротивата от Гези парк в Турция метастазираха от малки протести, ориентирани към една цел в масивни размирици в резултат на груби полицейски репресии.
- Същото нещо се случи в Източна Европа с началото на Украинската революция в края на 2013 г. и избухването на босненските размирици през февруари 2014 г.
- Други градове в САЩ също станаха свидетели на серии от интензивни бунтове срещу полицейските убийства, достигайки своя пик с бунта във Фъргюсън след убийството на Майкъл Браун.
Не е само това, че полицията бива извикана да репресира всяко движение веднага щом то се превърне в някаква заплаха за доминиращото разпределение на власт (въпреки че това си остава по-вярно от всякога). Вместо това, самата репресия разпалва искрите на бунта.
Полицията не може да разчита само на грубата сила сама по себе си. Те не могат да бъдат навсякъде едновременно — и те са изтъкани от същото социално тяло, което репресират, така че техните конфликти с това тяло не могат да бъдат водени с чисто военни средства. Дори повече, отколкото от сила, те се нуждаят от обществена легитимност и обликът на неуязвимост. Винаги, когато стане трудно да разчитат на едно от тези неща, те внимателно преувеличават второто. Когато изгубят и двете, както се случва с всички дадени по-рано примери, се отваря прозорец на възможностите — площад Тахрир или Таксим, палатковите лагери на „Окупирай“ или окупирането на сгради, окупирането на QT във Фъргюсън миналия август — в който е възможно да си представим свят без границите и властовите неравнства, които полицията налага. Този прозорец остава отворен докато полицията не е в състояние да си възвърне своята фасада на неуязвимост и или да делегитимизира онзи вид сила, който се изправя срещу нея, ала Крис Хеджис, или пък да върне легитимността на самото полицействане.
Подобна легитимизация може да приеме много форми. В „Окупирай“ тя прие реториката на това, че полицията също е част от 99-те % (като същото нещо може лесно да се каже и за Ку Клукс Клан). В Египет народът свали няколко последователни правителства, само за да види как полицията и армията си връщат същите функции отново и отново, всеки път релегитимизирани от промяната на режима; оказва се, че проблемът е в самата инфраструктура на полицействането като такова, а не в това или онова държавно управление. Когато в Украйна полицията беше успешно победена, същите народни сили за самозащита иззеха същите функции, за да изпълняват тяхната роля, играейки я по идентичен начин. Призивите за “обществено самополицействане” може да звучат примамливо, особено ако си спомним белите мародерски групи, които вилняха в Ню Орлиънс след урагана Катрина. Полицействането, в практически всяка негова форма, която можем да си представим, винаги е обречено да налага расизъм и неравенство. Преди всичко е по-добре е да говорим за това как да премахнем факторите, които ни карат да смятаме, че имаме нужда от полицията.
В протестите срещу убийството на Майкъл Браун релегитимизацията на полицията прие формата на искания за поемане на полицейска отговорност, за граждански мониторинг върху полицията, за това полицаите да носят камери на своите униформи — сякаш още повече наблюдение може да бъде по някакъв начин добро за онези, които са толкова бедни, че преди всичко едва оцеляват на ръба на закона. Наивно е да предявяваме искания към властите, които смятат полицията за жизнено необходима за нас и нас самите за излишни или заменима работна сила. Това може само да засили тяхната легитимност и нашата пасивност, създавайки клас на ходещи между шамарите, които изграждат своята лична кариера, стоейки настрана от всяка опозиция. Трябва да бъдем благодарни на демонстрантите във Фъргюсън, които отказаха да бъдат пасивни миналата нощ, отказвайки представителността и фалшивия диалог, подлагайки се на риск те отказаха да потушат пламъка на своя гняв.
Единственият възможен начин да излезем от тази бъркотия е да развием способността да упражняваме сила по наш собствен начин, хоризонтално и автономно, лишавайки полицията от легитимност и слагайки край на илюзията, че те са неуязвими. Това е свързващата нишка между на практика всички значими социални надигания през последните няколко години. Ако се научим как да направим това, можем да напишем наш собствен дневен ред, обезкуражавайки ги да отнемат животите на млади хора като Майкъл Браун и отваряйки пространство, в което не могат да налагат структурни неравенства в едно расистко общество. До тогава можем да бъдем сигурни, че полицията ще продължава да убива — и нито един прокурор или съдебно жури няма да ги спре.
