Никой не може да отсъжда със сигурност кой е прав и кой греши, кой се приближава най-близо до истината или кой е най-добрия начин да се постигне най-голямото добро за всеки и за всички заедно. Свободата придружена с практически опит е единствения начин да намерим истината и кое е най-добро за нас; а не може да има свобода, ако е налице отказ от свободата да правим грешки.
Когато обаче някой говори за свободата в политически смисъл, не във философски, никой не мисли за метафизичното тяло на абстрактния човек, който съществува извън космичната и социална среда, и който, като някакъв бог, “може да прави каквото си пожелае” в абсолютния смисъл на думата.
Когато някой говори за свободата, то говори за общество, в което никой не може да ограничава ближните си без да срещне яростна съпротива, и в което, над всичко, никой не може да отнеме и използва колективната сила за да налага своите желания над другите и над самите групи, които са източника на тази сила.
Човек не е перфектен, съгласен. Но това е още една причина, може би най-силната причина, да не позволяваме на никого възможността “да налага спирачки над индивидуалната свобода”.
Човек не е перфектен. Но тогава как да намерим хора, които са не просто достатъчно добри да живеят в мир и разбирателство с другите, но също и да не се възползват от възможността да контролират животите на другите по авторитарен начин? И приемайки че са, кой ще ги избере? Сами ли ще предложат себе си? И кой ще ги защити от съпротивата и насилието на “престъпниците”?
Или ще бъдат избрани от “суверения народ”, който се смята за твърде невеж и слаб да живее в мир, но изведнъж придобива всички необходими добри качества, когато стане въпрос за това да избере кой да го управлява?
Ерико Малатеста, публикувано на италиански в анархисткото списание Umanità Nova през 1920 г.; На снимката в началото – редакцията на списанието. Английският превод на текста може да се намери в сборника “Malatesta: Life and Ideas”, Freedom Press
