Става все по-ясно, че ерата на революциите не е свършила. Също толкова ясно става и това, че световното революционно движение на XXI век ще проследява традицията си не толкова от марксизма, нито от тясното определение за социализма, а преди всичко от анархизма. Навсякъде от Източна Европа до Аржентина, от Сиатъл до Бомбай, анархистките идеи и принципи създават нови радикални виждания и мечти. Често представителите им не се определят като анархисти.
Идеите им имат множество имена: автономизъм, антиавторитаризъм, хоризонтализъм, сапатизъм, пряка демокрация… Навсякъде се намират все същите основни принципи: децентрализация, доброволно сдружаване, взаимопомощ, мрежови модел, а най-вече, отхвърляне на идеята, че целта оправдава средствата, като напълно отхвърлим идеята, че работата на революционера е да заграби държавната власт, а след това да започне да налага виждането си чрез насоченото оръжие.
Преди всичко, анархизма, като практическа етика, има идея за създаване на ново общество вътре в черупката на старото—станала основна идея на движението на движенията (от което авторите са част). От самото си начало това движение е много по-малко за завземане на държавната власт, отколкото за описание, делегитимация и демонтиране на механизмите за управление, печелейки все по-големи автономни пространства и вземането на решения чрез участие.
Има явни причини за привлекателността на анархистките идеи в началото на XXI век: най-явната—провалът и катастрофите, причинени от множеството опити за превъзмогване на капитализма чрез завземане контрола върху държавния апарат, случили се през XX век. Все повече революционери осъзнават, че революцията няма да дойде като едно огромно катастрофално събитие, като превземането на някакъв световен еквивалент на Зимния дворец, а че е един много дълъг процес, който се развива през цялата човешка история (дори както повечето неща, да се е ускорил напоследък). Процес, пълен със стратегически отстъпления, толкова колкото и с драматични сблъсъци. Според много анархисти този процес всъщност никога не трябва да стига до едно крайно заключение.
Леко е объркващо, но има едно огромно утешение: не трябва да чакаме до след революцията, за да почустваме как би изглеждала пълната свобода. Както казват от колектива CrimethInc., най-великите пропагандатори на съвременен анархизъм: “Свободата съществува само в моментите на революцията. А тези моменти не са толкова редки колкото си мислиш.” Всъщност, за анархистите, опита за създаване на една пряка опитност, истинска демокрация, е етичен императив; само чрез създаването на форма на организация, която поне грубо да наподобява начина, по който едно свободно общество би работило, как всеки, някой ден, би могъл да живее само по този начин и можем да сме сигурни, че няма да изпаднем в беда. Мрачни, безрадостни революционери, които жертват всяко удоволствие за каузата, могат да създадат само мрачни и безрадостни общества.
Документирането на тези промени е трудно, защото до сега анархистките идеи не са получили почти никакво внимание в академията. В академичните среди все още има стотици марксисти, но почти никакви анархисти. Трудно е да се разбере причината за това забавяне. Без съмнение, част от причината лежи в това, че марксизмът винаги е имал известен афинитет към академичните среди, който определено липсва при анархизма: все пак марксизмът е единственото голямо социално движение, създадено от доктор на философските науки. Обикновено историческите обяснения за анархизма допускат, че в основата си е подобен на марксизма: анархизмът е представен като творение на някои мислители от XIX век (Прудон, Бакунин, Кропоткин и др.), които по онова време са вдъхновявали организациите на работническата класа, били са участници в политически борби, разцепили са се на секти…
Според стандартните обяснения обикновено анархизмът се счита за по-дребния братовчед на марксизма, малко теоретично необоснован, но вероятно проправящ си път към съзнанията чрез страст и прямота. Доста изопачена аналогия. “Основателите” на анархизма не са се смятали за изобретатели на нещо ново. Те са виждали основните му принципи—взаимопомощ, доброволно сдружаване, егалитарно взимане на решения—толкова стари, колкото и човечеството. Същото се отнася и за отхвърлянето на държавата и всички форми на структурно насилие, неравенство или власт (буквално анархизъм означава без-владетели)—дори допускането, че всички тези форми са свързани по някакъв начин и се подсилват взаимно. Никой от тях не го е виждал като една изумителна нова доктрина, а по-скоро като една продължителна тенденция в историческата човешка мисъл – като идея, която не може да бъде вкарана в никоя обща идеологическа теория.
На едно ниво е вид вяра: вярване в това, че повечето форми на безотговорност, които карат властта да изглежда необходима, са всъщност резултат от самата власт. В практиката обаче е постоянното запитване, опит да се идентифицират всички задължителни или йерархични отношения в човешкия живот, както и предизвикването им да се обосновават, а ако не успеят, както обикновено се случва, опит за ограничаването на властта им и по този начин разширяване на обсега на човешката свобода. Точно както един суфи дервиш би могъл да каже, че суфизмът е истината зад всички религии, един анархист би могъл да каже, че анархизмът е подтика за свобода зад всички политически идеологии.
Марксистките школи винаги имат основатели. Точно както марксизмът се ражда от ума на Маркс, така имаме ленинисти, маоисти, алтюсеранци… (забележете как списъкът започва с държавни глави и стига до френски професори, които на свой ред създават собствени секти: лаканианци, фукоянци…) Обратно, школите в анархизма се създават почти винаги от някакъв вид организационен принцип или вид практика: анархо-синдикалисти и анархо-комунисти, въстанници (insurrectionists) и платформисти, кооперативисти, консилисти (от council – съвет), индивидуалисти, примитивисти и така нататък.
Анархистите се различават по това какво правят и как се самоорганизират за да го направят. И всъщност това е нещото, за което анархистите винаги са дискутирали най-много. Никога не са се интересували особено от общите стратегически или философски въпроси, които вълнуват марксистите. Като например дали селяните са потенциална революционна класа (анархистите считат, че това трябва да го решат селяните). Или например каква е същността на формата на стоката. Вместо това, те предпочитат да обсъждат какъв е истински демократичния начин за провеждане на една среща, в коя точка организацията спира да дава сила на хората и започва да стъпква индивидуалната свобода. Дали “водачеството” винаги е нещо лошо или за етиката на съпротивата срещу властта: какво е пряко действие? Дали трябва да се заклейми някой, който убие държавен глава? Кога е правилно да се хвърли камък?
Марксизмът се е стремял да даде един теоретичен или аналитичен дискурс относно революционната стратегия. Анархизмът се е стреми да даде един етичен дискурс за революционната практика. Резултатът е, че марксизма е произвел брилянтни теории, но анархистите са тези, които са работели над прилагането на теориите на практика.
В момента, има нещо като разрив между поколенията в анархизма: между тези, чието формиране е станало през 60-те и 70-те – и които все още до голяма степен не са засегнати от сектантските навици от миналия век, или обратно – все още действат в тези рамки. Има и по-млади активисти, които освен друго са наясно с идеите на феминизма, екологията, веганизма, антирасизма критичните към културата и тези на коренните населения (indigenous people) проблеми. Първият вид се организират през явните анархистки федерации като ФАБ, IWA, NEFAC или IWW. Другите действат най-вече в мрежите на световното социално движение, мрежи като Световното народническо действие (PGA), които обединяват анархо-колективи от цяла Европа и други места, като различните групи се простират от активисти маори от Нова Зеландия, рибари от Индонезия или синдиката на пощенските работници в Канада. Тези други, които могат да бъдат дефинирани, като анархисти на малкото а, сега са голямото мнозинство. Но понякога е трудно да се види, защото не парадират със своите пристрастия много силно. Всъщност, има много хора, които приемат до толкова анархистките принципи на отвореност и анти-сектантство, че отказват да се нарекат анархисти изобщо.
Но трите основи, които се намират във всички прояви на анархизма, определено са там—антистатизъм, антикапитализъм и създаване на префигуративна политика (методи на организация, които съзнателно се приближават към света, който искаш да създадеш). Или както един анархист, историк на революцията в Испания, го е формулирал “опит да мислиш не само за идеите, а и за фактите от самото бъдеще”. Това е видно във всичко, от заглушаващите (culture jamming) колективи до независими медии като Индимедия—всички, които биха могли да бъдат наречени анархистки в един по-нов смисъл. В някои страни сливането между двете съществуващи поколения е силно ограничено, най-вече се изразява в следенето на това с какво се занимават другите—но не много повече.
Една от причините е, че новото поколение се интересува много повече от развитието на нови форми на действие, отколкото да води спорове относно нюанси в идеологията. Най-значителните от тези развития са създаването на нови форми за вземане на решения, както и слагане поне на началото на една алтернативна демократична култура. Известните северноамерикански съвети, в които хиляди активисти координират големи действия чрез консенсус, без формална лидерска структура, са само най-впечатляващите.
Всъщност, да наричаме тези форми нови е малко заблуждаващо. Едно от главните вдъхновения на новото поколение анархисти са автономните общини на сапатистите в Чиапас, основани от общности Tzeltal или Tojolobal—които ползват консенсус от хиляди години. Сега това само е адаптирано от революционерите, за да се подсигури на жените и по-младите правото на равен глас. В Северна Америка консенсуса се появи най-вече от феминисткото движение от 70-те, като част от широката кампания срещу типичното за 60-те мачо лидерство в Новото ляво. Самата идея за консенсус е заета от квакерите, които твърдят че са били вдъхновени от Шестте нации и други практики на коренното население на Америка.
Консенсусът често остава недоразбран. Често се чуват критици твърдящи, че ще създаде задушаващ конформизъм. Но критика почти никога не се чува от хора, които са най-малко наблюдавали консенсус в действие, напътстван от тренирани и опитни фасилитатори (някои съседни експерименти в Европа, където има малко традиция в подобни неща, се оказват някак недобработени). Всъщност действащото допускане е, че никой не е в състояние да убеди другата страна напълно в собственото си мнение, а както и че не е необходимо.
Вместо това идеята на консенсуса е да даде възможност на една група да вземе решение за едно общо действие. Вместо гласуване на предложения, предложенията се правят и преправят, унищожават или създават наново. Това е един процес на компромиси и синтези, и така докато не се стигне до нещо, което всеки да приема. Когато се стигне до финалната част самото “намиране на консенсус” има два вида възможни възражения, едното е да “оставаш встрани”, което означава “Не ми харесва и няма да участвам, но не бих спрял другите да го направят”. Другото възражение е “блокиране”, което има ефекта на вето. Може да се блокира само при положение, че предложението е в разрез с основните принципи или причини за това да си част от групата. Може да се каже, че функцията на конституцията в САЩ е отнесена към съдилищата за отхвърлящи правни решения, които нарушават конституционните принципи, тук те са отнесени към всички имащи кураж реално да застанат срещу комбинирана воля на групата (естествено има и начини за предизвикване на необосновани блокирания).
Може да се премине през изпипаните и учудващо сложни методи, които са били развити да подсигурят всичко това да проработи; от модифицираните форми на консенсус, необходими за изключително големи групи; от това как самия нов начин за консенсус засилва принципите за децентрализация, като подсигурява никой да не иска да даде предложение пред много голяма група, освен ако не е необходимо; като подсигурява половото равенство и разрешаването на конфликти.
Идеята е, че това е форма на пряка демокрация, която е много различна от тази, която обикновено свързваме с термина или по-точно със системата на мнозинствен вот, често ползвана от европейските или северноамериканските анархисти от предишните поколения, която все още се прилага и днес, например в аржентинските съвети (но не много сред по-радикалните piqueteros, организираните безработни, които клонят към ползването на консенсус.) С нарастващия контакт между различните движения на световно ниво, включването на групите от коренните населения и движения от Африка, Азия и Океания имащи радикално различни традиции, виждаме началото на едно световно преоткриване на самото значение на “демокрацията”. Виждане, което е възможно най-далече от неолибералния парламентаризъм, който в момента се подкрепя от съществуващите сили в света.
Трудно е да се следва този нов дух на синтеза с четене на повечето от съществуващата анархистка литература, защото тези, които прекарват голяма част от времето си в теоретични въпроси, вместо в появяващите се практични форми, най-вероятно ще запазят старата сектантска дихотомна логика. Модерният анархизъм е пропит с безброй противоречия. Анархистите на малкото ‘а’, бавно приемат идеите и практиките научени от съюзниците си в лицето на коренните населения, в собствените си начини за организация и алтернативни общества. През това време основната следа в писмения анархизъм е появяването на сектата на анархо-примитивистите, прословута и спорна група, която призовава за пълното унищожение на индустриалната цивилизация, а в някои случаи даже и земеделието. Въпрос на време е тази по-стара логика да отстъпи на нещо, което наподобява практиката на групите основани на консенсуса.
Как ще изглежда този нов синтез? Някои от очертанията могат да бъдат забелязани в движението. То ще настоява за постоянното разширение на фокуса на анти-авторитаризма, измествайки се от класовия редукционизъм, опитвайки се да сграбчи “цялостта на властта”. Това означава да се набляга не само на държавата, но също така и на половите взаимоотношения и не само на икономическите, а и на културните взаимоотношения, екологията, сексуалността и свободата във всички форми, които могат да бъдат търсени. Всичко това не само през призмата на властовите отношения, а също така осведомено от едни по-богати и по-обширни идеи.
Този подход не призовава към едно безкрайно разширение на материалното производство, нито твърди, че технологиите са неутрални, но също така и не отрича технологиите, per se (от самосебе си). Вместо това се запознава и вкарва в употреба различни видове подходящи технологии. Не само , че не отрича институциите, per se, или политическите форми per se, а се опитва да формира нови институции и нови политически форми на активизъм, и едно ново общество, включващо нови начини за срещи, нови начини за взимане на решения, нови начини за координация, наред с вече съживените афинитетни групи и съветни структури (spokes structures). И не само не отрича реформите per se, но се бори да дефинира и победи с нереформистки реформи, с грижа към непосредствените нужди на хората и подобряване на животите им тук и сега, като в същото време, не спира да се движи към едни по-далечни придобивки и евентуално цялостна трансформация.
Но разбира се, теорията ще трябва да догонва практиката. За да е напълно ефективен, модерния анархизъм ще трябва да включи най-малко три нива: активисти, народни организации и изследователи. Проблемът в момента е, че анархистките интелектуалци, които искат да да преминат отвъд старомодните, авангардистки навици—марксисткия сектантски махмурлук, който все още е обсебил толкова много от света на радикалните интелектуалци—не са сигурни каква би трябвало да е ролята им. Анархизмът трябва да стане рефлексен. Но как? От една страна отговора изглежда ясен. Интелектуалците не трябва да изнасят лекции, да диктуват, дори да не се възприемат като учители, а вместо това трябва да слушат, проучват и откриват. Да разнищват и да формулират ясно мълчаливата логика, която вече съществува зад новите форми на радикална практика. Да се отдадат на услугите на активистите като дават информация или разкриват интересите на доминиращия елит, внимателно скрити зад уж обективния, авторитарен дискурс, вместо да опитват да наложат нова версия на същото нещо. Но в същото повечето осъзнават, че интелектуалните борби трябва да затвърдят мястото си. Много започват да посочват, че една от основните слабости на анархисткото движение днес е, като се отчете времето на, да кажем, Кропоткин, Реклю или Хърбърт Рийд, точно пренебрегването на символичната и далновидната ефективност на теорията. Как да се премине от етнографията към утопичните мечти-идеали, как да имаме колкото се може повече утопични мечти? Не е случайно това, че най-великите вдъхновители на анархизма в страни като САЩ са феминистки писателки на научна фантастика като Стархок или Урсула ЛеГуин.
Един от начините, по който това се случва е като анархистите започват да възстановяват опита на другите социални движения с едно развито теоретично тяло, идеи които идват от близки кръгове, вдъхновени от анархизма. Нека да вземем за пример идеята за икономиката на участието, която представлява една предимно анархистка икономическа визия, която допълва и поправя анархистката икономическа традиция. Теоритиците на Парекон твърдят, че съществуват не само две, ами три основни класи в напредналия капиталъзъм: не само пролетариат и буржоазия, но и една “координираща класа”, чиято роля е да управлява и контролира труда на работническата класа. Това е класата, която включва мениджърстката йерархия, професионалните консултанти и съветниците съществени за системата им на контрол—адвокати, ключови инженери, счетоводители и така нататък. Те държат класовата си позиция, заради относителната им монополизация върху знанието, уменията и връзките. Като резултат, икономистите и останалите работещи в тази традиция, се опитват да създадат икономически модели, които систематично ще елиминират разделението между физическия и интелектуалния труд. Сега като анархизмът явно е центъра на революционната изобретателност, защитниците на тези модели все повече, ако самите те не се самоопределят като анархисти, наблягат на степента, в която идеите им съвпадат с тези на анархизма.
Подобни неща започват да се случват и при развитието на анархистките политически виждания. Сега, това е място където класическият анархизъм е с една крачка пред класическия марксизъм, който не е развил теория за политическа организация въобще. Различните школи в анархизма често подкрепят много специфични форми на обществена организация, но дори и така, често имат подчертани различния една от друга. Въпреки това, анархизмът като цяло клони към това, което либералите наричат “негативни свободи” – “свобода от”, вместо независимите “свободи да”. Често се слави точно с това си обвързване, като свидетелство за анархисткия плурализъм, идеологическа толерантност и изобретателност. Но като резултат има една неохота, за създаване на нещо извън малки форми на организация и една вяра, че по-голяма и по-сложна структура, може да бъде импровизирана за в бъдеще, в същия дух.
Има и изключения. Пиер-Жосеф Прудон опитва да създаде едно цялостно виждане, за това как едно либертарианско общество би действало. Обикновенно се смята за провал, но все пак посочва пътя към по-развити виждания, като “либертарния общинизъм” на социалните еколози (букчинисти) от Северна Америка и демократичния екологизъм на кюрдските общности в Рожава.
Все още има много детайли, които трябва да бъдат попълнени: какъв е анархисткият пълнен набор от позитивни институционални алтернативи за съвременните законодателни власти, съдилища, полиция и различните изпълнителни агенции? Как да се предложи едно политическо виждане, което да обхваща законодателството, отсъждането и прилагането в сила по един антиавторитарен начин—не само даващо дълготрайни надежди, но и незабавно отговарящо на днешните въпроси относно изборите, създаването и прилагането на законите и съдебната система, като по този начин, и на много стратегически решения. Ясно е, че не може да има анархистка партийна линия за тези проблеми, основното виждане при анархистите на малкото ‘а’ поне е, че ще имаме нужда от много конкретни виждания и идеи. Все още, между реалните социални експерименти в разширяващите се, само-управляващи се, общности в места като Чиапас и Аржентина и усилията на учени/активисти анархисти, като например форумите на новосформираната Мрежа за планетарна алтернатива (Planetary Alternatives Network) или Живот след капитализма, работата по това да се намерят и компилират успешни примери за икономическите и политически форми, тепърва започва.
Ясно е, че това е един дълготраен процес. Но тогава, векът на анархизма ще е започнал току що.
