Годините след 1980 бяха тежки времена в Америка, Роналд Рейгън беше президент, ядрената война беше в умовете на всички, а расизма се ширеше бясно, както в предградията, така и по големите градски улици. Музиката беше изцяло засенчена от тогава новата телевизия MTV, беззъб метъл и пълна апатия. Младежите в Америка бяха заливани с пълна помия и консумираха всякакви възможни продукти, които можем да наречем помия. Долен Ийст Сайд (Lower East Side) в Ню Йорк Сити все още беше нещо като гето, осигуряващ подслон за радикални артисти, музиканти, активисти, скуотъри, наркомани и бедните имигранти от латино, афро-американската и украинската общности, които вече се бяха настанили тук. Така започва нашата история.
Ядосани и млади, хардкор пънк музикалната сцена по това време беше идеалното място за моя манталитет и убеждения. С коса на огромни бодли, покрито с метални шипове яке и войнишки обувки, слушащ равни дози Discharge, Black Sabbath, Crass и Amebix, музиката беше единствения изход, който намирах. Имаше толкова много неща, които трябваше да кажа и толкова много музика, която трябваше да бъде изсвирена!
Живеейки в скуоти или на диваните на чужди хора, толкова много идеи се въртяха в главата ми как да започна да правя музика (или липсата на такава), заедно с още някого. Тогава се мъчех да свиря на бас, забивах в мазета и студиа, които искаха по 8$ на час, заедно с барабанист от Вирджиния, който се казваше Брайън Патън. Брайън не беше толкова обсебен с пънк рок като мен и просто беше за пълнеж към моите идеи. Споменах ли, че Брайън беше правнук на Генерал Патън? Без майтап!
Няколко месеца по-късно, докато стоях на надвеса на Сейнт Маркс (когато все още можеше!), пиейки бира и убивайки скуката, срещнахме саркастичен английски пънкар на име Нийл. След няколко питиета и разговор относно музика, политика и общи приказки, той прояви голям интерес да чуе нашата музика. Тогава нямахме певец/викач, китарист или име на бандата, затова го зарибихме да дойде да се пробва при нас. Казвайки да, ние много се изкефихме. Нямаше значение дали може да пее или не, защото тогава не ни пукаше особено за такива неща. Просто искахме да започнем с нещо. Търсихме отдушник на напрежението, отчаяно! Трябва да бъда честен, първите няколко репетиции бяха в най-добрия случай ужасни и още нямахме китарист. Трябва да разберете това, през 1985 в Ню Йорк Сити имаше много пънкове, но почти никакви пънк банди! Странно. Нуждаехме се от някого, който може да свири на китара и да даде облик на бандата. Появи се Виктор, познат по това време като Вик Венъм (Vic Venom), получил това име, заради пентаграмата на Venom нарисувана на гърба на коженото му яке, ние се познавахме с него още от преди това и знаехме, че е много добър китарист. Вик всъщност свиреше бас в Reagan Youth (Dave Insurgent – почивай в мир), когато излизахме с него преди това, беше също така китарист на New York’s Sacrilege (които обожавам) и Hellbent. Последните две банди смесваха пънк и метъл, който по това време беше не-не! Вик харесваше точно такава музика, каквато ние правехме и споделяше много от политическите възгледи като мен. Вик беше нашият перфектен кандидат. С Вик направихме нашия звук истински, но малко след това Брайън напусна. Както казах по-рано, Брайън не беше много в пънк сцената и когато станахме сериозни в нещата, които правим, той напусна.
Crass, супер-вдъхновяваща, страстна политическа пънк банда от самия край на 70-те и началото на 80-те, имаха главна заслуга за нашето вдъхновение. Тяхната музика не беше толкова тежка като нашата, но тяхното послание беше много близко до нас (против войната, права на животните, про-феминизъм, анти-расизъм и класова война/анархизъм). Те имаха двама вокалисти от различен пол, затова мислех, че бихме могли да придадем допълнително измерение на нашия бърз и тежък звук, ако направим същото. Ейми вече беше наша приятелка и се интересуваше от напълно същите неща като нас, но тя беше по-корава от всички нас! Вече не помня какво всъщност ни каза, когато с Вик я попитахме дали иска да се присъедини към бандата, но тя се съгласи. Добавяйки нова страна към бандата и неверояно присъствие, Ейми разцепи!
Сега въоръжени с двама певци и нов барабанист – Пабло Джейкъбсън – обиколихме цялото Източно село и Три-щатската област, заедно с банди като Agnostic Front, Bad Brains, Prong, Ludichrist, Leeway, Reagan Youth, A.P.P.L.E. и Absolution. Имаше огромна хардкор сцена, но наистина нямаше пънк рок сцена с много банди в нашия стил. Нашият добър приятел и роуди по това време, Ралфи Бой, реши проблема! Той започна Squat or Rot, неговият собствен DIY лейбъл и промоутър на пънк концерти. Squat or Rot беше малка организация, която издаде няколко много яки пънк 7-инч компилации и направи няколко (някои много големи!) пънк концерта, фестивали и пънк пикници. Тези събития се случиха в различни скуоти, клубове, празни паркинги и паркове. Много скоро след това пънк общността процъфтя така, както няма да повярвате! Групи и хлапета изникваха като гъби отвсякъде (Лонг Айлънд и Ню Джърси, например!). Това време беше 1988, а проблемите по улиците бяха облагородяването и много болната и станала публична тема за бунтовете на площада Томпкинс. Бунтовете бяха в новините по целия свят и показваха отрядите за борба с безредиците, с техните полицейски идентификационни нашивки прикрити с бяло тиксо, пребиващи пънкарите и невинните минувачи навред. За този кратък период от време целия квартал беше ЕДИНЕН! Нещо, което по принцип е само мечта тук.
След няколко години и много бири, ние се разделихме с Нийл, който сформира неговите други банди Jesus Crust (с Ралфи) и Final Warning. Той също така започна негов собствен пънк/кръст лейбъл, Tribal War Records. Банда от Минеаполис, наречена Misery, свиреше на Squat or Rot бенефит концертите по време на лятото на бунтовете. Бързо се сприятелихме с тях и техния вокалист Ал, излизахме доста често с тях през това лято. Продължихме да поддържаме контакти с тях, така че когато Нийл напусна, Ал бързо се премести в Ню Йорк и започна да свири с нас. Пабло отдавна го нямаше и Джими Уилямс (друг барабанист и вокалист на Ню-Йоркската банда Maximum Penalty) току що напусна, така че в този момент имахме чисто нов вокалист, но нямахме барабанист.
По време на нашите пътувания във Филаделфия, в Алънтаун, се срещнахме с един много голям харабия барабанист с огромен гребен, наречен Рой Майорга. Наричахме го Рой Бой. Той беше приятел и наш фен, така че когато останахме без барбанист, наш приятел моментално се обади на Рой. Веднага Рой запълни празнината и донесе на нашия звук до нови нива на интензивност и тежък звук. Най-сетне намерих някой, който да споделя всички аспекти на нашите текстове, заедно с мен и Виктор. С този последен състав репетирахме здраво и ошлайфахме звука си, така че сега да звучим по равни дози от: Discharge, Crass, Black Sabbath, Slayer и Pink Floyd (дали това има значение? Да, има!).
Наш приятел и създател на прохождащото анархо-пънк списание Profane Existence, Дан Зюскайнд, издаде записи на Nausea през 1990 на винил, наречен Extinction (включващ страхотна цветна опаковка, голям постер с текстовете, crane-reaper постер и нашивка!!!) Изданието беше издадено и в Европа, чрез Meantime Records (Великобритания). Profane Existence беше DIY политически пънк лейбъл, който също така издаде едноименен политически пънк зин с много авторски материали и интервюта с пънк/кръст/грайндкор банди. По чисто съвпадение, издаването на албума съвпадна с нашето едномесечно европейско турне. Турнето беше успешно и успяхме да се срещнем с много страхотни европейски банди и също така да подгряваме легендарните D.O.A. Албумът също се продаде добре и до ден днешен държи класацията за най-продаван албум на Profane Existence.
Атмосферата в Европа беше екстремално политизирана (особено в Берлин по време на първомайските демонстрации!), така че ние чувствахме духа на приятелство и солидарност от всички местни пънк/хардкор общности. Интервютата, които направихме за европейски зинове бяха изпълнени с прочувствени въпроси за нашите политически позиции, за които по това време говорих толкова много, че оставах без дъх. Концертите, които направихме отвъд океана бяха добре организирани и понякога се състояха в тези големи монументални сгради, които наричаха скуоти!!! Ох, Ню Йорк Сити има много да научи! Имахме възможността да направим концерти в обичайните страни като Холандия, Германия, Австрия, Норвегия, Дания и по-източни част на Европа като Полша, Чехословакия и Унгария.
През 1990 и 1991 записахме ултра-тежкия, супер-мрачен сингъл Cybergod, излязъл от Allied Records, направихме няколко песни за компилации към Maximum Rock And Roll, Allied и Vermiform, както и невероятно турне по Западното крайбрежие с жестоката банда от Ориндж Каунти, Калифорния, наречена Glycine Max. И двете банди имахме честа да свирим на това турне с много от бандите, на които сме се възхищавали през годините – като Neurosis, Final Conflict, Mindrot и Asbestos Death. След това отидохме на нашето второ европейско турне за повече от два месеца и свирихме невероятно пакетирани концерти. Дори направихме няколко шоута в Полша и Германия с нашите приятели от Ню Йорк – The Radicts! На това турне взехме Дан Зюскайнд (Profane Existence), като наш промоутър и Джим Мартин (необикновено роуди, вокалист на Malachi Crunch от Кънектикът, а в момента вокалист на Broken). С нас петимата и тях двамата в един удължен ван, пълен с техника, можете да усетите тръпката! Пожертвахме последната част от турнето, пропуснахме да свирим в Барселона, Англия, Ирландия и Шотландия (британската част от турнето беше в банди, от които сме обсебени като Antisect, Oi Polloi, Extreme Noise Terror и Zygote! (пост-Amebix).
До нашето завръщане зашисахме сингъла Lie Cycle за лейбъла на Ал – Graven Image Records, а скоро след това сложихме край на бандата. Нещата обикновено завършват по този начин, без значение колко добре са вървяли през годините трябва да ги оставиш в миналото. Четирима от нас дори живяхме заедно за известен период от време! А това, което оставихме след себе си е малък завет от банди, правещи кавъри на наши песни в техните записи, безброй бутлег фланелки и бутлег лайв дискове, на които се натъкнахме. Чувстваме се невроятно, знаейки влиянието и въздействието от нашата музика върху много банди, хлапета и мисленето като цяло. Въпреки това знаем, че бяхме просто една банда на сцената (все пак никой нямаше да чуе посланието ни, ако бяхме некадърници!), нашата мисия като пънк активисти беше страстна и искрена.
Борбата ще продължава винаги!
