Музиката и изкуството, когато се правят със страст и желание за себеизразяване, продължават да бъдат пример за свобода и творческа мисъл извън обществените норми и ограничения.
Британската пънк банда The Mob се събира в края на 70-те години на миналия век. Именно The Mob, заедно с Crass, Zounds и Flux of Pink Indians, са една от бандите, които продължават традицията на пънк-рока от ’77, но го превръщат от мода в начин на живот, от спектакъл в субкултура, от нихилизъм в активизъм, от реакция в алтернатива. Триото съществува до 1983г. и е част от всички форми на активизъм и творчество, характерни за анархо-пънк сцената във Великобритания в началото на 80-те – колективния живот в скуоти, DIY етиката и касетната култура, вегетарианството и активизма за правата на животните, подкрепата на стачкуващите миньори, антивоенния и антиядрения активизъм по времето на Тачър, кооперативните пънк издателски къщи, мрачната визия за бъдещето и изпълнените с тягост и остра социална критика текстове на песни.
През 2011г. обаче The Mob се завърна на пънк сцената с концерти в цяла Европа, а тази година записаха и първите си нови парчета след 30-годишна пауза. Много от нас гледат скептично, когато група от 80-те започне да прави концерти и издаде нови записи след три десетилетия отсъствие, но в случая с бандата от Йоувил, Съмърсет, става въпрос за една непреходност, искреност и отдаденост към пънк идеалите. Доказателство за това е и факта, че новия сингъл на бандата бе издаден от тях чрез пънк кооператива All The Madmen Records, който работи на принципите на самоуправление, равенство и пряката демокрация във взаимоотношенията между “работниците” в издателската къща.
The Mob и непреходната надежда
“Нищо съществено не може да бъде постигнато докато сме живи – в противен случай щяхме да бъдем спасени от надеждата. Нищо, което да е истинско, красиво или добро не е имало каквато и да е стойност, в какъвто и да е контекст, в който и да е момент от историята – в противен случай щяхме да бъдем спасени от вярата. Нищо от това, което правим, колкото и красиво да е то, не може да бъде постигнато само – иначе щяхме да бъдем спасени от любовта” – Райнхолд Нибур
Англия през 1982 е земя както на обширни хоризонти, така и на сурова, мрачна реалност. Униформената грозота и замазаната националистка реторика на Маргарет Тачър водят страната до застоял след-военен либерализъм, гниещ в блатото на своя собствен фарс. Империята рухва, но англичаните все още чувстват своето право на нея. Това е светът, в който се ражда британския пънк-рок и който рефлектира върху неговия произход. Идеалистично хилиарски и сковано нихилистичен, пънкът остро порицава съществуващата система (изберете си коя: следвоенния Запад, баланса на терор от Студената война, институционализираната рок индустрия, любовта и т.н.) заради неуспеха на обещаната демокрация и прогрес, пънкът придобива усета за самоусъвършеснтване постепенно изчезнал от западната култура (с изключение на ситуационизма и Май ’68) след II Св. война.
Пънкът е безсмъртен; пънкът се появява решително в точния момент. Пънковете са радикалните романтици; те обаче презират любовта и я принизяват до няколко минути стържещи шумове (както казва Джони Ротън). Тези противоречия и много други се противопоставят на фалшивите завети, оставени ни от другите движения по света актуални и днес. През 1982 г. британската пънк сцена е на прага на бурно възраждане, имащо много общи точки с неудържимото пънк лято на ’77. От пънк възраждането през 1982 тръгват две забележителни направления: UK82/UKHC звученето и Peace Punk/Anarcho-punk сцената. Първите адаптират в себе си целия този шовинизъм на работническата класа, нихилизма и грозотата на Sex Pistols; докато вторите вземат много на сериозно оригиналните пънк идеи за личностна автономия, анархистки политики, “практикуване на това, за което говориш” и чувството за повишаване на собствената ценност, идващо от DIY идеята.
И там, от тази потентна ъндърграунд среда, се ражда The Mob.
Анархо-пънкът сам по себе си улавя много от дивергентните тенденции на пънка и на крайно-левите движения след 1960 като цяло. Crass – най-известната анархо-пънк банда обединява много от авангардните идеи подхвърлени от Малкълм Макларън и близки до неговите идеи – ситуационистите. Conflict и Oi Polloi представят малко по-изискана версия на пролетарските бойни викове, чуващи се по това време от банди като Blitz и 4-Skins. Flux Of Pink Indians пък са анти-технологиите. Crass Records успява да приюти голяма част от този тип банди и завещава своя дух на опиянителен оптимизъм и пълната вяра в настъпващия колапс на корумпирания световен ред, както на банди асоцирани с Crass, така и за следващите поколения пънкове.
За разлика от тях, The Mob представят хуманистичната, емоционално заредена страна на анархизма и пънка – с персонален, несъмнено радикален външен вид, който перфектно представя комплицираната, почти психеделична музика на бандата. Идващи от Йоувил (мрачно и затънтено място в покрайнините на покрайнините на покрайнините на Лондон) The Mob се появяват от нищото през 1980 и 1981 със 7″ синглите “Crying Again” и “Witch Hunt”, достигат своя апогей с шедьовъра “No Doves Fly Here” от 1982 и станалия класически дългосвирещ албум “Let The Tribe Increase” година по-късно. След още един сингъл – “Mirror Breaks” – бандата се разпада. Въпреки своята толкова кратка кариера , бандата създава една от най-невероятната музика през този изключително плодороден период от историята на пънка. Като оставим настрана отделните издания, нека изследваме музиката на The Mob като цяло, така като е представена в тяхната дискография.
Вместо уклончиви, злостни забележки (Crass) и тупащи се в гърдите, праведни напеви на анархисткото негодувание (Conflict) The Mob предлагат почти поетичен стил, който не представя алтернатива на жестоката реалност, но пък носи в себе си необятен запас от надежда за бъдещето. Марк Моб пее в пасивен, тих тон, много различен от грубите, гърлени крясъци на своите “колеги”. Друго, което трябва да се отбележи е, че всички песни на The Mob са в първо лице, те носят атмосферата на шокиран очевидец, от мястото на неописуеми зверства: “Living here at the gates of hell / my body is a bombed out shell / devoid of feelings, devoid of lies / where the only flame is a flicker in my eyes” (Gates of Hell), все още абсорбиращ ужаса на видяното събитие. Светът на The Mob е свят на непрогледна тъмнина и враждебна ярост, пресъздаващ “Пустощта” на Т.С. Елиът и разкриващ виденията на Марк Моб за едно пост-апокалиптично бъдеще. Купчини от трупове, плачещи деца, неми и осакатени оцелели дават искрица надежда сред пейзажа осветен единствено от лъчите на залязващото слънце и тлеещите останки на унищоженото бъдеще. “Roger” отпушва клаустрофобичната английска душевност: чрез злокобна атмосфера, леки бас линии подчертават текста на песента, който се отнася за пациент в психиатрична клиника и виковете за помощ, виковете на отчаяние на пациента – скимтящият пациент, упоен и свит в ъгъла, жертва на желанието на доктора да “поправи” неговото отклоняване от правия път.
А музиката… С течение кариерата на The Mob тяхната музика остава непроменена, тягостна, задушаваща – цяла атмосфера, която обгръща слушателя в пелерина от ужас и възторг, далеч по-ефективно от еднообразните траш сола на Discharge. Други банди от тази ера, които изкарват баса на преден план са Gang Of Four, Zounds, Pere Ubu и т.н., но никой не използва минималистките акордни структури и синтезатори за фон както The Mob. Те си остават една от малкото пънк банди за началото на 80-те на чиято музика може да се танцува (не slamdance, а истински танцувален танц) – други такива банди са The Effigies и може би The Proletariat. Заплетени ритми и заглушени, мелодични китари откливащи на “заекващи” перкусии, всичко това за да създаде атмосфера, а не момент (както правят повечето пънк банди).
Музиката на The Mob е също толкова хилиастка, колкото на техните по-шумни събратя, но създава цяло чувство, вървящо със злокобните им текстове. Вместо да обявяват принадлежност към специфични групи (Кампания за ядрено разоръжаване, Рок срещу расизма и т.н.) или да обиждат Рейгън и Тачър, The Mob изразяват своята опозиция като такава на самотни индивиди, изпълнени единствено с любов към скъпото човечество и водещи борба за мир, изправени срещу сенките на злото и проникващите спектри на омразата и страха – техните врагове не са корпоративните дебелаци от повечето протестни пънк песни, а са невидимите фантоми на човешката душевност, въплътени в реалния свят като подпалвачи на война или палачи на човечността. Близки до Joy Division в невъобразимите мрачни и студени картини на личното страдание, при The Mob са различни причните за това страдание – вместо лични проблеми маскирани в околния свят, The Mob преобръщат световното страдание в ежедневните слабости и грешки на всеки от нас. “Crying Again” е добър пример за техния стил – “I stare at the wall disguising my fall from elation / With a knife in my back the radio blares again… I think of the places I used to know and I’;m crying again.”
Друг пример за уникалността на The Mob е “Youth”: бавно темпо; объркан разказ за безработен млад човек, видял своя огледален образ в друг младеж в друго празно кафене. Хаотичният ритъм се съчетава с безцелното лутане на личирическия говорител из неговия обезлюден град, търсещ нещо с което да запълни часовете на празнота – “Left in the cafe he sats all alone / this person with hopes that are so much like my own… the clock strikes 6 as I drink the last drop of tea / that’s been sitting for hours in my cup / I think where to go now, the town has gone dead / I realize I’m living this death… disgusted… demented… disillusioned… frustrated… youth…” Разбитите амбиции и надежди както на поколението, така и на цялата нация изложени на показ тук – пълната безполезност на живота, както са показани в кафенето. За да подчертаем уникалния подход на The Mob да представи обезсърчената английска младеж (а също и чувствата присъщи за младежта), нека сравним “Youth” с един типичен химн на безцелния младежки гняв, поднесен от една от другите британски пънк банди – песента “Dole Q” на The Exploited. Тук много бързи барабани и стържещи китари са основата на опростен, жаргонен текст – “Life on the dole in the 1980’s is no fun / can’t get a drink ’cause I got no money / no fun no fun no fun.” “Youth” е доста по-елегантен от повечето подобни химни на младежкия гняв по това време.
The Mob достигат своя креативен пик с последните си сингли, “No Doves Fly Here/I Hear You Laughing” и “Mirror Breaks”. В “No Doves Fly Here” се чуват ехтящи цимбали в тягостна атмосфера на амбиент бекграунд шумове и провлачен бас, докато монототнното пеене на Марк пресъздава ужасяващата обстановка на бомбандирано бойно поле. И отново личен/политически текст – “My mind is empty and my body different shades of torture / it never was before and we never asked for war / no one is moving and no doves fly here”. Тягостното звучене, наподобяващо погребална песен е постигнато и с използването на звуци от синтезатор наподобяващи погребални камбани. Със сингъла “I Hear You Laughing” достигат до категорична декларация на омраза – яростно осъждане на безчувственото, хедонистично общество, което се изсмива в лицата на страдащите и умиращи хора (“people dying in the blood and the dust / the gunshots of murderous lust”), но дори и в този момент те не могат да изпаднат в необуздана ярост и чиста омраза: “the sunshine… burns like my hate if I could”. “Mirror Breaks” е светлината в края на тунела – “you may think I don’t know anything, may think I’ve got it wrong, but I know what it means when I hear the hangman whistling his song” – и се придържат към убежденията на всички революционери, че бъдещето ще докаже тяхната правота, евентуално, някъде, някога – “and the children have the world someday, I hope they use it well, and to their elders I wish the best, I hope they burn in hell”. За The Mob битката е била предадена и ние сме победени, сега с нас живее само Идеята и Надеждата, че ще получим възмездие. “Mirror Breaks” носи сълзи в моите очи.
Аз открих The Mob по времето, когато Буш атакува Ирак. И те бяха перфектния саундтрак в този момент – за мен това беше време изпълнено с надежда и страст, изпълнено с надеждата, че привидно целия свят се противопоставя на войната; идеята, че ние – демонстрантите, дисидентите, проповедниците на промяна – можем наистина да бъдем чути беше много силна идея, моите и нашите надежди се превърнаха в ужасно огорчение, когато хиляди иракчани започнаха да умират, полицейско насилие съпътства мирните демонстрации по целия свят, а войниците започнаха да се връщат у дома в ковчези. За мен The Mob завинаги ще си останат саундтрака към протестите от 20 март, 2003 – денят, в който започна инвазията в Ирак и денят, в който нашето недоволство трябваше да получи върховна власт. Но нашето недоволството бе потушено през нощта от полицейските палки, подкрепящи войната контра-демонстранти и както скоро всички осъзнаха, на правителствата наистина и искрено не им пука за общественото мнение. Тази нощ може да бъде резюмирана с цитат от текст на The Mob: “Living here where the sun hits the streets, no peace flags flying in the breeze of illusion a mirage in the desert. But the light’s at the end of the tunnel.”
Но, въпреки това, “I’m reaching out again and clutching flowers thrown in the breeze, they are quite meaningless, yet they mean so much to me…” и аз започнах да променям възгледите си от омраза и презрение на несправедливостта и потисничеството към един вид отчаяна надежда: примирявайки се, да, но никога пацифизирайки се, аз продължавам да водя тази борба, въоръжен само с надежда и любов.
Катарзис пънк колектив
