Не е нужно да създаваме нови дефиниции на анархизма – ще ни бъде доста трудно да измислим нещо по-добро от нещата, измислени от толкова много различни мъртви чужденци. Не е нужно да се спираме и на всички известни наставки към анархизма – комунизъм, индивидуализъм и пр. В книгите всичко това е подробно описано. Много по-важно е да разберем защо днес не сме и на крачка по-близо до анархията в сравнение с времената на Годуин, Прудон, Кропоткин и Голдман. Причините носят в себе си самите анархисти и именно затова тези причини – за разлика от другите – е възможно да отстраним. Възможно е, но съвсем не е ясно дали ще го направим…
Моят извод, направен след много години проучване и активност в анархистическата среда, се свежда до това, че анархистите са една от главните причини, а аз подозирам, че и една от най-значимите причини за това защо анархията остава понятие без минимален шанс за реализация. Искрено смятам, че много анархисти просто не умеят да живеят автономно, да се стремят към доброволно сътрудничество. Мнозина от тях не са особено умни. Те имат склонност към излишно упование върху собствената анархическа класика и вътрешни писания и изключват необходимостта от по-широки познания за света, в който живеем. По природа твърде боязливи, те се обединяват с подобни на тях, дълбоко в душата разбирайки, че никой от (съратниците) няма да преценява идеите и действията на другите в съответствие с нормите на практическия критически разум, че никой няма да се откроява над доминиращото ниво по пътя към своите лични достижения и преди всичко, че никой няма да подлага на съмнение остарялата анархическа идеология.
Анархизмът в значителна степен се представя не като алтернатива и предизвикателство към съществуващия ред, а по-скоро като силно специализирана форма на приспособяване към него. За анархистите е задължително да бъдат бедни, но имено поради това не възникват въпроси за това дали за един или друг анархист е възможно да бъде нещо повече от неудачник, ако не се взима под внимание неговата идеология. Историята на анархизма е история на безпримерни поражения и жертви и същевременно анархистите почитат своите измъчени предшественици с патологична преданост, която е способна да ни наведе на подозрения за това, че анархистите, както и всички останали, считат, че добрият анархист – това е мъртвият анархист. Революцията – претърпялата поражение революция – е славна, но нейното място е в книгите и на страниците на вестниците. През 20-ти век Испания (1936) и Франция (1968) са най-добрите примери за това: революционната вълна заварва официалните организирани анархисти неподготвени, а и поначало те не подкрепят събитията, ако не и по-лошо. Причините не трябва да търсим далече. Не защото всички идеолози са лицемери (може би някои са били). Просто те изработват ежедневната рутина на анархистичната борба, която безсъзнателно считат разтеглена за неопределен период, просто защото никой на практика не може да си представи революция тук и сега съответно реагират със страх и желание да защитят себе си, когато събитията отиват далеч отвъд тяхната риторика.
С други думи, поставени пред избора между анархизъм и анархия, мнозинството анархисти ще изберат идеологията и субкултурите на анархизма, вместо да предпочетат опасен скок в неизвестното, в света на безвластническата свобода. Но доколкото анархистите са почти единствените общопризнати критици на държавата като такава, тези боящи се от свободата хора неизбежно ще заемат значими или дори водещи позиции във всяко въстание насочено против държавата. По природа последователи, те се оказват начело на революцията, което подлага на съмнение техния статут не в по-малка степен, отколкото статута на политиците или собствениците. Съзнателно или не, анархистите саботират революцията, която без тяхната намеса може би ще успее да унищожи държавата за секунди, без да дава възможност да се възпроизведе древната свада между Маркс и Бакунин.
По-вярно е да кажем, че анархисти, които си присвояват това име, нищо не са направили, за да отправят предизвикателство срещу държавата не чрез повърхностни писания, пълни с особен жаргон, които никой не чете, а чрез заразителни примери на други отношения между хората. В Северна Америка в крайна сметка централизираните “федерации” на работническите организатори се разпаднаха в атмосфера на апатия и жлъч (и това е добре), но неформалната социална структура на анархизма е по старому йерархична. Анархистите безметежно се подчиняват на това, което Бакунин нарича “невидимо правителство”, което в техния случай се състои от редакторите на няколкото най-крупни и издавани продължително време издания.
Тези издания, независимо от очебийните идеологически различия, имат еднакъв подход – “старите знаят повече” – към своите читатели, а така също и своеобразно джентълменско споразумение между себе си за това, да не се нападат едни други, за да не изглеждат непоследователни или по някакъв друг начин да не подронят своите класови интереси, заключаващи се в хегемония над редовите участници в движението. Всяка анархистична организация има с някаква друга организация много повече общи черти, отколкото с които и да било от неорганизираните анархисти. Анархическата критика на държавата, ако тя е действително разбрана от анархистите, се явява в частния случай критика на една организация. И на определено ниво анархическите организации усещат това.
Анти-анархистите заключават, че ако вече съществува йерархия и подчинение, то нека просто те да си съществуват открито и така и да се наричат. За разлика от тези учени мъже (десните либертарианци, например), аз твърдо държа на своята опозиция по отношение на държавата. Въпросът е в това, че държавата сама създава условията, в които тя действително е необходима, унищожавайки силата на личността и непосредствените доброволни обединения. Още повече, че устоите на държавата (работа, морализъм, индустриална технология, йерархическа организация) не са необходими, а напротив, възпрепятстват удовлетворяването на нашите потребностти и желания. За съжаление мнозинството направления в анархизма приемат всички тези предпоставки за държавата, и в същото време застават против тяхното логично продължение – държавата.
Ако не съществуваха анархисти, на държавата щеше да ѝ се наложи да ги измисли. Знаем, че в някои случаи тя така и постъпва. Нужни са ни анархисти необременени с анархизъм. Тогава и само тогава можем действително сериозно да разпалим анархията.
Боб Блек, 1985 (със съкращения)
